В предишна публикация ви разказахме кои са били най-разпространените занаяти в Плевен през първата половина на XIX век и кои – най-доходоносни. В продължението на откъса от „Историята на града Плевен“ ще разберете повече за новия начин за забогатяване на по-предпримчивите граждани от онова време както и кои са били първенците на Плевен тогава.
От АРХИВА: Занаятите в Плевен през първата половина на XIX век
Нов извор за забогатяване на предприемчиви граждани станал с о в а т ч и л ъ к ъ т, т. е. отглеждането на цели стада едър добитък, който или се изкарвал в Цариград, или се колел за приготвяне пастърма, суджуци, кожи и лой. По-рано с него се занимавали главно турци, но отпосле, най-вече след чумата, той бързо почнал да минува и в български ръце, особено в съдружие с влиятелни бейове, притежатели на пасбища. Чорбаджи Мильо, х. Което Тодоров, х. Томо, х. Тодор Живков, х. Пако и др. вече имали совати. Некои от тях се сдобили с воденици и бранища, главно за отглеждане добитък. Кредитни учреждения немало. По-богати лица, напр., чорбаджи Мильо, давали пари с лихва, която по онова време не била по-малка от 12%. През 6-то десетилетие на XIX век, въпросът за ползуване (с лихва) от църковно-училищните пари, както ще видим, родил доста ожесточени борби.
На чело на църковно-училищните, а, покрай тех, и на други обществени работи стоели главно бояджии: хаджи Тодор Живков, щедър дарител и родолюбец, приятелят му Влад п. Петков, безплатен секретар на настоятелството, Цанко, Гачо, Стамен, Дилко и Цветан. Редом с тях действували издигналите се вече като търговци, бивши занаятчии или ханджии, х. Коста Тодоров, х. Димитър, Димо Арнаутинът, Илия Печигаргов и Маргарит Стоянов (родом търновец), а покрай тях и абаджиите Горан, Тотю, Илия, терзията Коно и др. През втората половина на Хюсеин-пашовото време, т. е. през 5-то десетилетие на XIX в., се издигнали нови първенци в лицата на енергичните, тогава още млади, граждани Маринчо Петров, Цветко Цонов, х. Костадин х. Паков, Христо Тодоров Дачов, Андрея Пеков, Петър Пейов и др. Между тех, като главен общественик в по-подирната епоха, се издигнал Маринчо Петров. Конашки чорбаджи и в първата половина от Хюсеин-пашовото време още немало. Чорбаджия с ферман отначало бил само Цветко Цонов, който заместил чорбаджи Георги Михайлов като каза-векили. „Чорбаджии“ тогава, както и по-сетне, когато се явили конашките, наричали издигналите се по богатство и лично влияние граждани. Некаква разлика между чорбаджии и занаятчии тогава немало: първите се издигали измежду вторите и се налагали чрез имотност и ум. Немало нужда некой да бъде в църковно-училищното настоятелство, за да се чува гласът му; стигало му да бъде богат и влиятелен между гражданите. Така, х. Димитър одобрил пението на даскал х. Георги, когато го чул да пее в Ловеч, и го довел за учител в Плевен, като знаел, че думата му ще мине; х. Илия довел и осиновил х. Константина от Тенедос, и последният намерил добър прием между гражданите и се побългарил и т. н. Когато по некой въпрос първенците и другите граждани се разделяли на партии („тарафи“), което по онова време ставало съвсем редко, в тех имало и „чорбаджии“, и други еснафи.
На чело на турците продължавал да стои синът на Фатме-ханъм Осман-бей, отначало каймакам-мютевелия (помощник), а след смъртта на майка си същински мютевелия на вакъфа. В управлението на последния, той бил донегде стеснен от задължението, да внася от приходите му една сума от 21,500 гроша за в полза на някакъв новооснован от султан Махмуда 11 вакъф; от тая сума 20,000 гроша се считали за дар на вакъфа, а 1500 гроша се давали за поддържане на служащите. Това задължение било наложено, понеже плевенският вакъф, съгласно със завещанието, требвало да мине не към Фатме-ханъм, а към мъжки най-стар наследник в рода, какъвто липсвал.
При това, директорите на вакъфите в Одрин постоянно искали да се месят в работите на плевенския, който бил свързан с тех, а министерството на богоугодните заведения имало интерес да налага на вакъфа нови суми за плащане; затова плевенските мютевелии требвало да доказват правото си за самостойно управление чрез нови фермани и да харчат за това големи суми. Това се повтаряло при всеки нов мютевелия и при всеки нов султан, а понекога и по-често, защото от това се ползували надлежните високи чиновници в Цариград. В 1830 г. Осман-бей требвало да отбива и претенциите на спахията Ахмед Мехмедоолу (той получавал част от приходите на чифлика между Брестовец и Къртожабени) върху село Брестовец, наричано и Петрак. С ферман това село било присъдено на този спахия, а некакво с. Брестовица се признавало за вакъфско (ферманът е от м. сефер 1246 г. от егира, или 1830 г.). Най-после, срещу Осман-бея се обявил за нещо и Муотафа-бей в с. Крета, който бил човек буен и склонен към насилия. Мютевелията дори се боел, че може да бъде нападнат от него, та се разпоредил да се поправи окопът („метеризът“ около града)
Понеже Осман-бей бил назначен и за аянин, уреждането на града се съсредоточило изцело на негови ръце. Но поради казаните парични стеснения, благоустройството на града не напреднало твърде; а благотворителността на вакъфа засегала само мохамеданите. Градът тънел в кал.
Църковният „кликач“, т. е. този, който ходел по портите да чука и да съобщава, че иде праздник, получавал от епитропа пари за ботуши, за да може да изгазва в дъждовно време. Но частни благодетели правели или поправяли чошми, герани, мостове и др., та подпомагали делото на вакъфа. Така, в 1838 г. Менефше-ханъм, дъщеря на знаменосеца Мустафа, съградила чошмата, която се намирала тогава при къщата на Киркови, а сега е пренесена при зида на църквата Св. Параскева. И днес върху нея стои турски надпис, който в превод гласи: „Благодеяние на Менефше-ханъм, дъщеря на благодетеля Мустафа Алемдар (знаменосец) от Балъкхане 1255 (1838 г.).
В поминъчно отношение българите намирали в мютевелията подкрепа наравно с турците. След издаването на хатишерифа за реформи (танзимат), от султ. Абдул-Меджвет(1839 г.), и след постепенното премахване на епахийството чрез въвеждането на новото военно устройство, недвижими имоти бързо почнали да минуват в ръцете на българите.
Некои от последните, както се казва, гледали да купят бранища и воденици, за да могат да угояват добитък за продан. И турски къщи, особено след чумата, минували у българи, та некои махали (напр. Будакът) станали повече български.
Leave a Reply