Знаете ли кои са били най-разпространените занаяти в Плевен през първата половина на XIX век? А кои – най-доходоносни? Ще разберете от поредния откъс от „Историята на града Плевен“.
В поредица от публикации ви запознаваме с интересни факти от историята на Плевен, записани от акад. Юрдан Трифонов в „История на града Плевен до Освободителната война“ 1933 г.
С гордост можем да припомним, че именно Читалище „Съгласие” – като най-крупния културен институт в града, се наема с нелеката задача да издаде този значим научен труд. Години по-късно, по време на бомбардировките над София, Юрдан Трифонов изпраща 620 тома от личната си библиотека с молба да бъдат съхранени в читалището, където са и до днес.
През първата половина от времето, когато Видинската област се управлявала от Хюсеин-паша, т. е. през 4-то десетилетие на XIX в е к , плевенските занаятчии не само се увеличили, но се и групирали в еснафски сдружения. При възобновяването на църквата Св. Николай, те внасяли помощите си като частни лица ; а в 1841 г, когато се пристъпило към изграждане на ново училище, помощите били внесени по еснафи. От списъка на тия помощи виждаме, че 10 еснафи действували като организувани тела.
На чело между тех стоел вече бояджийският еснаф.
Абаджиите, кожухарите, бабукчиите и табаците още запазвали значението си, но първенството вече не било тяхно.
Чаршиите на първите 3 еснафа се намирали при Куршум-джамия. От абаджиите, у които главни майстори били Горан, Марин, Илия, Киро и Младен, се отделили терзиите с майстори Кано, Иван, Велчо и др., а от последните вече се били отделили чохаджии начело с майстор Георги. Дюкяните им били главно около моста, който води откъм Куршум-джамия за сегашната окръжна палата. Първи терзии изглежда да са били ловчаните Хпнко, Симеонъ и др. Работените от терзиите салтамарки, минтани, елеци и пр. се носели главно от агите, но и българските търговци почнали да ги усвояват. В 1841 г. терзиите били вече в състояние да направят за училището дарение от 500 гроша наравно с бояджиите и абаджиите. Чохаджиите се били отделили от терзиите и носели това име от сукното („чоха“), от което приготвяли дрехи за богатите турци и българи. Салтамарки и елеци от чоха носели и по-богатите българки. Дюкяните на чохаджиите се намирали около моста, който води от сегашния шлощад пред градската градина за окръжната палата. Терзии на европейски дрехи („френк терзии“) още немало, защото такива не се употребявали тогава. Кожухарският еснаф също се държел, но вече почнал да се подкопава от юрганджийския (халатчийския), който бил още в ръцете на турците, макар че и по-богатите българи захванали да правят юргани и дюшеци, а антериите бързо- прониквали и между занаятчиите. Вече ставало мода, при женитбите, по-богатите булки да донасят между прикяха дюшек и юрган. От обикновените кожухари се различавали кюркчиите, които работели по-скъпи и редки кожи и подплащали луксозни кожуси-кюркове. Бабукчиите, които шиели старовремски обуща без клечки, се държели добре, но не можели да се равнят с бояджиите, абаджиите, терзиите, кожухарите и табаците, защото не само селяните, но и по-бедните граждани, главно земледелците, тогава носели все царвули.
Пръв бабукчия в онова време бил Георги, който подарил 2000 гроша за църквата и 200 гроша за училището.
Табаците били много добре; техният занаят бил отначало в ръцете повече на турците. Споменуват се, обаче, между дарителите и отделни табаци (Банчо, Стайко, Петър и Тодор) и цял еснаф. Приготвянето направо черни кожи тогава не било познато. Правели ги бели, а след това ги боядисвали.
Седларството (еарачеството), подковничеството (налбантстаото) и бръснарството още били чисто турски занаяти.
Бъчвари имало и турци, и българи. Турците образували особна чаршия — фучаджийска, която се намирала зад Куршумлу-хан, на площада, който е сега – пред вратата на градската градина. Българските кацари нямали особена чаршия. Грънчарският занаят, който едно време работел много, почнал да се подкопава от бакърджийския (медникарския); но в разглежданото време последният още не бил добре организиран, макар че бързо се развивал. Между дарителите за училището той още не фигурира. В Плевен той се наричал казанджийски, което показва, че главна работа на неговите майстори се считало приготвянето на казани за варене на пращина и за боядисване.
Въвежданите, по примера на турците, тави, сахани, легени, ибрици и др. съдове до голяма степен се внасяли отвън (от Цариград, дори от Токат: „тенджери токат“ донесла булката на х. Константина). Дори казани се докарвали от Търново. Медните съдове нанасяли удар на грънчарските; но за постни ястия не само у бедните, а дори и у първите хора последните се предпочитали. Така, на владиката Агапий постните ястия се поднасяли в специялни малки гърнета. Освен това, конкуренцията, която медните съдове правели на грънчарските не засягала селата; затова между грънчарите имало състоятелни и влиятелни майстори, какъвто е бил нанример, братът на даскал Димо—Пашо.
Заслужва да се забележи, че между дарителите за училището златарският еснаф фигурира едва на 3-то място с 300 гроша — което показва, че той е играл второстепенна роля. Това може да се обясни с две неща: 1) Селяните все още не можели да се съвземат, защото епахилъкът още не бил напълно премахнат, па и между граледаните златните и сребърните украшения не били много. Наистина, между прикята на по-състоятелните булки редовно се споменуват пръстени, пъфти (чапрази), обеци, ентешета (гривни от дребни части) и др. украшения от сребро и злато с или без скъпоценни камъни; споменуват се и въведените, по подражание на турците и под влияние на Цариград, сребърни тасчета за кафени чашки (зарфове); но жени с много украшения имало малко. 2) Самите украшения се предавали по наследство, та рядко се купували. Извор за печалби на тогавашните златари е било и търгуването със старовременни монети, каквито изобилно се намирали в Плевенско и Ловчанско. Между тогавашните еснафи в Кондиката не се споменува шапкарският, макар че между дарителите се срещат мнозина шапкари, некои от, които (Деко, Илия, Янчо, Симеон Кабакчи) подарили от 150 до 300 гроша. Причината на това требва да се търси в обстоятелството, че тогава, както и в края на XVI век, когато за пръв път намираме сведения за шапкари, те са били повече търговци, отколкото занаятчии, и не били много.
Тъй-наречените такета (малки шапки, повечето плетени) са се приготвяли от кадъните и от българките; а червените подкапници, които се затвърдявали с чам-сакъз и се носели от селяните под калпаците и отделно, се донасяли и отвън. Високите шубари, които първенците носели на главите си едно време, почнали да изчезват, особено защото Фатм-ханъм, а по-после и епископ Агапий били против тех; но, доколкото ги имало, те се работели и от чохаджиите.
Както се каза по-горе, първо место между занаятите в разглежданата епоха заемал бояджийският. Неговите майстори и по богатство, и по просвета вече надминавали абаджиите и кожухарите, които в XVII, XVIII и началото на XIX век стоели начело на църковно-обществените работи. Най-големи дарители за църквата и училището и най-влиятелни първенци вече излизали от тех. Това се длъжело, на първо место, на добрия пазар за техните стоки. Пъстрото облекло на селянките, особено в тъй-наричаните марашки села (вълненици, престилки, шевици). Така се наричали селата по долното течение на р. Вит, които се намирали около едно време държавен мараш (т. е. мераж, мера), по който пасели конете на акинджийската конница, предвождана от никополските санджак-бейове, потомци на плевенските Михал-бейовци. Главна отличителна особеност на жените в тия села е било носенето на високи лубове за глава, обшити с кайци и окичени с пари, лотарки и разни висулки (пелеши). Според Ц. Гинчев, те били 12 села между долни Искър и Осъм. Баща ни считаше за марашки следните 15 села: Опанец, Долна Нетрополия, Горна Метрополия, Биволари, Върбица, Рибен, Марашки Тръстеник, Кацамуница, Бръшляница, Коприва, Комарево, Злокучени, Гулянци, Брест и Гиген.
Марачанките не носят сукмани. По времето, за което говорим гука, т е строго пазели да не ходят без лубове, като имали за всеки ден по-малък, а за праздници и тържествени случаи (сватби, угощения и пр.) по-висок и по-украсен.
От друга страна, бояджиите продавали и некои дрогерийски стоки, дребна манифактура и вещества за украса и развлечение (хинин, киселини, миризливи подправки, бои, огледалца, бръсначи, игли, забрадки, колани, пръстени, фесове, варак, копчета, маниста, лоторки, сакъз, боядисани пера и пр. и пр.). Понеже бояджийските стоки се доставяли главно от Цариград и панаирите, бояджиите често ходели там, влизали в сношения с други търговци, разширявали умствения си кръгозор и чувствували нужда от по-светско и по-високо учение. В домашния си живот некои от тех пренасяли удобства, каквито били виждали в Цариград. Така, Цанко, баща на братята Тодор и Дилчо, си построил висока двуетажна къща на главната улица (сетнешния Широк-сокак, сегашна Александровска улица) и донесъл в нея цариградски рогозки.
Търговията била още слаба. Плевенци търгували със селата и с близките градове Враца, Никопол, Свищов и Ловеч. Събирали кожи, вълна, добитък, коприна; продавали на селяните сол, сапун, суджуци, съдове и предмети за украса. Търговия с чужди държави и далечни градове, каквато вършели габровци, търновци, а донегде и ловчани, в Плевен още немало. Покрай панаирите, почти еднички важни далечни пазари били Цариградският и Брашовският (в Трансилвания). Специални търговци още почти немало.
С търговия се занимавали редом със занаят или ханджийство. Ханове имали и мнозина българи: хаджи Коста Тодоров и Васил бояджията (Кара Васил), като съдружници, х. Димитър, х. Томо Гривичанинът и др. Повечето ханове тогава още били в ръцете на турци. В некои от тех, като, напр. в Куршумлу-хан, наричан така, защото бил на юг от Куршум-джамия и бил неин имот, работели занаятчии, главно абаджии. Сър пазар (говежди пазар) токо що се зараждал; дюкяни около него още почти немало, освен неколко на горната му страна, към Карабельова хан. Пазарьт за зеленчук, птици, въглища и пр. ставал близо до Куршум-джамия и на Туз-мегдан (солни площад, гдето е сега паметникът на свободата). Там се трупали грамади сол и желязо и имало два стълба за превиване и чупене железни късове („демир дирек“). До тех изправяли вързани през целия ден хванатите в дребни кражби на пазаря. Сено се продавало на друг площад, който се намирал до Плевенската бара, срещу Куршум-джамия и сегашната баня, и носел името Отлук-мегдан (площад за сено). Около Туз-мегдан бързо се редели бояджийски и казанджийски дюкяни, които били по-широки и по-удобни от малките дюкянчета на по-старите бояджии и на абаджиите, кожухарите и бабукчиите около Курмуш-джамия. Близо при Шадравана и Гаази-джамия и до Табашкия мост се явили вече неколко каменни магазини („мази“).
Забогатяването на гражданите идело от винарството, с което се занимавали почти всички по-имотни граждани. По-рано някои забогатявали от закупуване на беглика; но в разглежданото време последното все още било съсредоточено в ръцете на прочутите бегликчии копривщенци Чалъковци, които по-рано се ползували с големо влияние пред султана Махмуд II. От тях Големият чорбаджия Стоян, братовчед му Малкият чорбаджи Стоян, синът на първия Константин и сродниците им Искро и Власаки често идели в Плевен за събиране на беглика и правели дарения за църковно училищното дело. Като страничен извор за поминък служело и пчеларството, което доставяло изобилен мед и восък. Прочути пчелари били Илия Печигаргов, Киркови, Грънчарските и др. Некои събирали мед с постави.
Следва: Кои са били големците по същото време…
