В поредица от публикации ви запознаваме с интересни факти от историята на Плевен, записани от акад. Юрдан Трифонов в „История на града Плевен до Освободителната война“ 1933 г. С гордост можем да припомним, че именно Читалище „Съгласие” – като най-крупния културен институт в града, се наема с нелеката задача да издаде този значим научен труд. Години по-късно, по време на бомбардировките над София, Юрдан Трифонов изпраща 620 тома от личната си библиотека с молба да бъдат съхранени в читалището, където са и до днес.
Чумата в 1836-1837 година
Развитието на града било спънато от голямата чума в 1836-7 г. Тя се явила на 14 ноемврий 1836 г., и то отначало по турците. През пролетта почнала да мори и в българсиките махали. Докато да измине м. март, българиге се чудели какво да правят; но, щом дошъл април и времето се постоплило, те почнали да бегат по Вита, по пещери, низ бранища – кой накъдето можал. Мютевелията Осман-бей също избягал; но повечето турци останали на местата си и силно пострадали. През лятото те мрели по 60-70 души на ден.
И много от българите, които не бягали, също били покосени от страшната болест: някои семейства измрели изцело, а други силно оредели. Чумата била бубоническа: на некое место на тялото, най-често под мишниците или в слабините, се явявала тъмна буца, и докато тя да се пробие, за да изтече смрадният гной, настъпвала смърт.- Само някои много здрави хора отрайвали до пробиването на буцата и оздравевали. Нашият дядо по баща — Цветко, умрел, а съмахленинът му Доно бил от щастливците.
Еднаж баща ни, като се събудил една сутрин, чул майка си да вика: „да е сладка и медена!“ и разбрал, че чумата дошла и у тех; тя взела, между други жертви, и дедо Цветко. Доно уцелел, макар да я прекарал тежко, защото жена му и четирете му деца умрели, та немало кой да го гледа. Брат му Турчин Кочо (носел това прозвище, защото мислел да се турчи, но после се разкаял и останал българин, б.а.), който живеял наблизо, идел сегиз-тогиз да му носи хляб, стомна вода и бардуче ракия. Полека-лека буцата се пробила, смрадта изтекла, и отслабналият здравеняк се съвзел.
Изплашените хора, които вервали че чумата е лошо същество, що взима различни образи, често я виждали нощно време. В много къщи слагали вечер трапеза да яде, като мине. Трифон Домусчиолу я видял като рошава жена, а Доно видел само сенката й. Неколко пъти злата му кучка страшно лаяла като на човек, а той не виждал никого на близо; най-после, като се взрел, видял, че се движи некаква сянка и разбрал, че минава чумата. Подир неколко дена я сънувал и чул да му казва, че ще го остави и ще отиде на по-богато место. Окураженият Доно наедно с втория си брат Филип Куминко се заловили да п о ф е б в а т умрелите от чумата, т. е. станали чокли. Те ходили по къщите, повечето бордеи, закачали умрелите за дрехите с карлици, извличали ги и ги хвърляли в некой готов трап. Ако в бордея били измрели всички, те пресичали подпорните дървета, и при пръв дъжд пръстта и тръстиката или сламата падали и погребвали стопаните. Виното на по-богатите възнаграждавало труда на двамата братя чокли; те го пиели с медника та под негово влияние ставали дори духовити и склонни към насмешки в тази страшна обстановка. Когато субашата ги подканял да извършат работата си добре, на развален български език: „гледай доброто, доброто!“, те отговаряли: „само доброто гледаме, аго!“ като разбирали виното.
Някои граждани избягали по селата. Имало поверие, че в Рибен и Ральово болести не виреятъ твърде, защото за тези села се вярвало, че били заорани наоколо от двама братя с рало, направено от братясало дърво и влачено от братя волове.
Но и в повечето села болестта направила страшни опустошения. Така, в Петърница оцелели само няколко семейства, които преместили селото си на североизток от старото му място. Брестовчани избягали в Кятипското бранище над Кайлъка, до пътя за към някогашния манастир „Св. Георги”. Там превивали върховете на съседни дървета, за да стане нещо като колиба. Децата къпели върху абена дреха с постоплена на слънце вода. На вратниците туряли червен парцал или калпак, за да се знае, че в къщата е имало чума, та да се плашат крадците да не влизат; и все пак се намирали хора, които влизали и грабели от сиромашката покъщнина. В Гривица моми, верни дружки, се целували вечер на извора за вечна раздяла и с това, без да искат, по-скоро заразявали една друга, та наистина вече не се виждали.
През втората половина на септемврий болестта почнала да отслабва, и хората захванали да се връщат. Поуката, която плевенци извлекли от страшната болест, е записана от поп Хино, от чиито бележки се ползувахме: „Чуеш ли чума, бягай от града на полето;. турците по ги мори, че не бягаха“.
След 2-3 г. населението се успокоило, жертвите били забравени, и животът тръгнал из своя редовен път; но спомените за страшната болест останали за дълго в паметта на населението, и картинните разкази на старите много години се слушали със страх и любопитство от децата около огнищата и в казанките.
Leave a Reply