„Светът винаги е имал своите личности, своите зевзеци, своите неудачници или щастливци. Това е градът, в който живеем. Дядо, мисля, че твоите разкази са някакъв мост, по който трябва да минат днес поколенията, за да намерят в лабиринта на времето и събитията своето място в живота на град Плевен. Вярвам!“ Христо Домусчиев – Бебо (внук).
Част от неговата изповед вместо предговор в последното издание на сборника „Сенки от стария Плевень” на Георги П. Домусчиев. Издателството е „Леге артис“, а книгата бе представена в читалище „Съгласие 1869“ от Бебо, Мариета Калъпова и издателката Саня Табакова.
Представяме ви един откъс от нея и сме сигурни, че четенето ще бъде приятно…
Тъй наричаха хората някога играта на сцена – толкова затъмена днес от платното на киното. Петимни бяха тогава всички да видят тоя друг и съвсем различен живот на сцената. За всички завесата на тая сцена като че криеше някаква красива и чаровна тайна. Нещо ей такова – съвсем невиждано дотогава и чуждо на омръзналото и еснафското. Може би и затова вестта за театро внасяше в душите истинска радост… И в задрямалия покой на града като изневиделица наставаше такова чудно оживление и раздвижване.
Ето, за това театро бих искал да чуят нещо сегашните млади…
Не мога ви слъга откога датира театрото на любители в града ни. Но пак почвам от това, което съм слушал в детство – за първото представление на „Многострадална Геновева“ от любители. Помня с какъв възторг разправяше за това майка ми, посетила го тогава като млада булка. Участие, покрай други, в главните роли взели младежите Ячо Бръшлянов и Митко Грънчаров – по-късно видни общественици. И понеже по онова време участието на жена било’ невъзможно, ролята на Геновева взел Митко Грънчаров. Сцената била в най-широката от стаите на основното училище, на чието място сега е втората прогимназия. И било тъй посетено, че не могло да се дъхне от навалица. Че като се разсополивило мало и голямо – плачат та се късат за съдбата на Геновева. „Бре, синко, стига си я мъчил, не видиш ли я в гората, бре?“ – протестирали бабичките и нареждали клетви. Горките бабички – отде да знаят, че такава една развръзка ще лиши драмата от съдържание и интерес?
Сведения за друго такова събитие в нашия град преди и след Освобождението поне аз нямам. Едва след Сръбско-българската война се поде искрата на големия интерес към театрото. В тоя си вид то постепенно изникна и се разви по махалите на града. Беше време
на чуден подем между учащи се юноши и дори между деца – любители на такова театро. Не минаваше вечер да не играят те някоя от ония пиеси, които Тодор Хаджи Станчев в обилие твореше, и които кръщаваше, не знам защо, позорищни игри – „Драндавела“, „Биконсфилд“, „Крал Милан без уши“, „Дървен дипломат“, „Гаази Осман паша“. Но, забележете, при една изключителна публика от хлапета – възрастни рядко надникваха в такива театри. Обикновено възрастните снизходително поклащаха глави и си думаха: „Детинска работа!“ Но да не мислите, че то беше кой знае какво театро? В някой сайвант току се стъкмеше набързо сцената на дъски върху газови сандъци. И виж, че помъкнали някоя скъсана черга за завеса – кой знае отде взета. Че нали за такава черга веднъж щяха да съдерат от бой Чунгуля у тях? Но какво да се прави – в игрите на улицата децата вече не намираха смисъл.
Вечерта в сайванта и на сцената замъждукат няколко лоени свещи и театрото почва. И ония артисти, с ръждиви ятагани и пищови – облечени в каквото намерили по тавана. Само за женските роли неудобствата бяха големи – тогава женско да се яви на сцената, ще му прикачат такъв звънец. Единствено женски роли съм запомнил да играят Евстати Обов и Парашкев Хинков. За мъжките роли любители колкото искате-Ганчо Бойчинов, Иван Дреновски, Петър Чунгуля, Христо Зебека, Иван Влахов, че кой да ви кажа още?
Не знам защо си представяха играчите на сцената главния герой, Осман паша, като човек шкембелия. И не щеш ли, един от тях, в същата роля, замушил възглавницата на корема си да изглежда такъв. Че като се изхлузи оная възглавница на сцената… А хлапетата Викат колкото им глас държи: „Върнете ни парите, това не е истинско театро!“
Някаква тясна връзка имаше сякаш между публиката и сцената на това оригинално театро. Толкова тясна и интимна беше тая връзка понякога, че внезапно всички ставаха действащи лица… Особено ако се предвиждаше бой на сцената между въстаници и турци – и пламне бенгалския огън. Кой ти мисли в тоя миг, че може да пламне и сайванта на хората – толкова голям беше възторгът. Че като наскачат понякога хлапетата от столовете с викове: „Дръж! Ха тъй… удряй!“ А у някои изведнъж толкова порастваше възторгът, че се качваха и на сцената…
Такъв беше образът на махленското театро до края на осемдесетте години. Верен предтеча бе тосякаш на истинския театър – пренесен по-късно в стария салон, на „Съгласие“. И нещо като че изведнъж с магически жезъл събуди душите към по-нов живот… Влиянието на руската литература мощно се почувства в средите на тогавашната младеж.
И почна едно чудно надпреварване – в четене, в спорове, в маниерничене. Романът на Чернишевски „Что делать“ стана настолна книга на тогавашната младеж. Някои дори брачния си живот поискаха да уредят по юрнек, посочен от героите на тоя роман – Лопухов и жена му Вера. Нямаше вече оная сбита и потисната жена – постепенно и тя потърси съвместна дейност с мъжа на сцената.
Ето, това е времето на истинския подем в театралното дело на нашия град.
