Днес се навършват 180 години от смъртта на гениалния италиански композитор и цигулар
„От великите не се боя, унижените не ги презирам“…
„Талантливия не го обичат, а гения го ненавиждат“…
„На способните завиждат, на талантливите вредят, а на гениалните отмъщават“…
Николо Паганини
На улица „Черната котка” в стария квартал на Генуа е запазена къща под номер 38. Там има мемориална дъска: „Висока чест се падна на това скромно жилище: тук на 27 октомври 1782 г. се роди Николо Паганини – ненадминат майстор на божественото изкуство на звуците”…
Николо е третото дете на продавача на мандолини Антонио Паганини, който от малък мечтае за кариерата на музикант. Бащата не успява, затова синът трябва да компенсира неговото поражение. Властният Антонио кара невръстния Николо да свири на цигулка до изнемога. Заключва го на тъмния таван, където момчето, замирайки от ужас, се вкопчва в инструмента като във вълшебна пръчица.
Крехкото здраве на Николо не спира бащата. Веднъж от преумора момчето получава пристъп на каталепсия (състояние между живота и смъртта) и толкова дълго не дава признаци на живот, че родителите смятат да го погребат. Слава Богу, вече в ковчега, момченцето се размърдва за огромно щастие на майка си!
На осем години той пише първото си музикално произведение – цигулкова соната, и добрият меценат маркиз Ди Негро решава: Николо трябва сериозно да се образова. За няколко години младежът съчинява 24 фуги за пиано на четири ръце, два цигулкови концерта и няколко пиеси. Уви, нито едно от тези произведения не е достигнало до нас. И в това също има някаква тайна – сякаш небесата не са искали от него да остане следа на земята…
ЛЕГЕНДИ
Целият живот на Паганини е обвит в ореола на тайнственост. Какво ли не му приписват легендите! Че отвлича благородни дами, убива съпрузите им, предводител е на шайка разбойници, прекарва няколко години в каторга заради убийството на своята любима, продава душата си на дявола, който го освобождава от затвора и го прави несравним майстор в свиренето на цигулка…
Веднаж Паганини изпълнява композиция, свирейки само на две струни, наричайки я „Дует на влюбените“. Една от неговите почитателки след концерта възторжено казва: „Кой може да Ви превъзхожда? Навярно само този, който свири на една струна, но това е съвършено невъзможно“. Цигуларят само се усмихва и само след една седмица той свири соната, посветена на Бялата Роза, на една струна.
Съществува легенда, че на един от неговите концерти се късат струните на цигулката му, като остава само една, но той завършва концерта си дори само с нея.
Британският режисьор Бърнард Роуз посвети филм на Николо Паганини, една велика личност от класическата музика, “Цигулар на дявола”. Филмът ни връща към 1830 г., когато Паганини е в апогея на славата си. Снимките са направени из цяла Европа, но се фокусират особено върху Лондон, защото там цигулковият виртуоз все още не е свирил, към момента на историческия разказ. Филмът разглежда и репутацията на Паганини, такава, каквато е била в лондонското общество, а също и слуховете, че е сключил сделка с дявола… преди триумфално да дебютира в града.
Непостижимото му майсторство и магическата власт над аудиторията поразяват и съвременниците му, и историците на изкуството. Когато хората попаднат под хипнозата на музиката му, на гения му, те са готови да повярват във всичко.
И наистина, в цялата работа има нещо мистично. В продължение на столетия учените умове и просто чувствителните към културни феномени хора, ерудити и почитатели на музиката се опитват да разгадаят единствения по рода си и неповторим феномен. Напразно: тайната на Паганини си остава тайна.
Гениалността на Паганини, неговият жив ум, оригиналност на съжденията, остроумие и любезност привличат мнозина. Но други са отблъснати от прямотата и безцеремонността му, от самовлюбеността и алчността му. Той изживява своите 57 години без почивка и покой, а след това още 36 години не намира мир и прахът му.
Паганини умира на 27 май 1840 г. в Ница, според мълвата – прегърнал цигулката си. В завещанието си посочва сестрите си и сина си Ахил. Оставя им 2 млн. лири, много ценни книжа и недвижима собственост в различни страни на Европа, както и голяма колекция скъпоценности и музикални инструменти. Само цигулката си „Гуарнери дел Джезу” геният завещава на града Генуа, в чийто музей тя се пази и до днес.
Тъй като Николо не взема последно причастие, епископът на Ница забранява да се отслужи заупокойна меса за музиканта и да бъде погребан в местното гробище. Приятели на маестрото пренасят ореховия ковчег в Генуа, но губернаторът Филип Паолучи отказва дори да пусне кораба в пристанището. Три месеца престоява шхуната на рейд. След продължителни преговори е разрешено останките на Паганини да бъдат пренесени в мазето на замъка на граф Чесоле – друг велик цигулар. Но и там те нямат покой: разбунтуват се жителите на околните села – „Не ни е нужен дявол!”. И тялото е пренесено на пустинния скалист остров Сент Онора, където синът на Паганини получава разрешение да погребе останките на баща си.
През април 1844 г. ковчегът отново е изваден и пренесен в Ница. Борбата за правото най-великият музикант на Европа да бъде погребан по християнски се увенчава с успех едва през 1876 година – 36 години след неговата смърт…
Leave a Reply