Знаете ли как и защо е било основано читалище „Съгласие“ в Плевен – най-старото и най-голямо културно средище в региона? А кои са били най-големите спомоществователи? Отговорите със сигурност ще ви изненадат!
В поредица от публикации ви запознаваме с интересни факти от историята на Плевен, записани от акад. Юрдан Трифонов в „История на града Плевен до Освободителната война“ 1933 г.
С гордост можем да припомним, че именно Читалище „Съгласие” – като най-крупния културен институт в града, се наема с нелеката задача да издаде този значим научен труд. Години по-късно, по време на бомбардировките над София, Юрдан Трифонов изпраща 620 тома от личната си библиотека с молба да бъдат съхранени в читалището, където са и до днес.
Макар класните училища на града в разглежданата епоха (десет години преди Освобождението, б.р.) да се подобрили много, в тях все още липсвали потребните учебни помагала. Това било общ недостатък на тогавашните български училища. Еднички помагала в тях били географическите карти, които се пазели толкова много, че показването по тях ставало с помощта на дълги пръчки — „показалци“.
По физика, която вече почнала да се изучва в главните училища, немало никакви уреди. За химия и дума не можело да става: тя още не се преподавала в повечето училища.
Да се чака от общината да даде пари за доставяне на уреди — не можело, едно, защото членовете й немали никакво понятие за нуждата от тех, и, главно, защото тя не разполагала със средства, та едва можела да плаща на учителите. Пари за издръжка на училищата се събирали предимно от вносовете на еснафите, от малки такси на учениците и от църковните приходи; а учениците от година на година ставали повече, поради което и числото на учителите .се увеличавало. За подготвените учители требвали и по-големи заплати. Лихвите на еснафските пари често не постъпвали редовно, а некои по-нови еснафи, които не били организувани и не разполагали с общи пари, не внасяли нищо за издръжката на училищата. Такъв бил, например, бакалският еснаф, който още не бил се уредил като по-старите занаятчийски еснафи, макар че по имотност на членовете си надминувал много от последните. През 1869 г. този еснаф и некои други като него били подканени чрез дописка във в. „Македония“, да се уредят и да намерят средства за подпомагане на училищата, защото 600 деца, между които били и техните, не можели да се възпитават без пари. Поради всичко това, явявала се необходимост, да се образуват дружества, които да подбуждат и да взимат инициатива за намиране нови източници. Най-после, училищните нужди не били едничките, които чакали задоволяване. На ред стоели важни народно-обществени въпроси начело с църковния, който от години вече вълнувал целия народ. Тия въпроси требвало да се следят и да се насочват съобразно с желанията и интересите на народа; а това можело да става чрез четене на вестници и списания и чрез устна размяна на мисли. Времето, когато в цялата Плевенска околия се получавали само 2 броя от едничкия Цариградски вестник и когато гражданите преписвали Александрията и Пророчествата на Агатангела, минало безвъзвратно. По примера на некои други градове, требвало вече да се помисли за отваряне на читалище.
Инициативата за това била взета от учителя Нестор Марков.
Той намерил деятелна подкрепа в лицето на по-развитите граждани, които чувствали нужда от размена на мисли по общонародни въпроси. Към тия граждани принадлежели: Н. Горанов, Симеон Коцов, Маринчо Петров, х. Константин х. Паков, Златан Иванов, Васил Станчев, Димитър Маждраков, братя х. Костови, братя Вацови, Симеон- Хайдудов, Атанас и Георги Костови, Димитър Стоянов, Евстатий Тодоров, братя Кирови, братя Хиикови, Кирица Иванов, братя Домусчиеви, Парашкева х. Димитров, Анастас п. Хинов, Ангел Мръвков, Петраки Иванов (Мъжкаров) и др.
Събранието на гражданите, в което се решило основаването на читалище, станало на 1 октомврий 1869 г. В него били записани „спомоществования“ около 8 хиляди гроша, но били внесени само 3 хиляди, а другите оставали „вересия, и повечето не могли да се съберат никога. Получили се некои дарения и извън града: архимандрит Григорий (сетнешен доростоло-червенски митрополит) подарил 1 лира, архимандрит Димитрий — 1 наполеон, игуменът на Карлуковския мънастир, отец Иван — 2 турски лири и др. Между членовете основатели се срещат имената само на двама учители — Н. Марков и П. Рогозаров, които били дошли в града сравнително неотдавна. Това странно на пръв поглед обстоятелство ще да се дължи отчасти на безпаричието, защото при записването се е давало и „спомоществование“, а отчасти на недоверие към щедростта на плевенци, което е карало добре познаващите ги учители да оставят инициативата на по-богатите, но стиснати граждани („те да се запишат, та нашата е лесна“). За да не се плаща за особно помещение и за слуга, прието било, читалището да се помести в новоотвореното „казино“ на х. Петраки Мъжкаров (срещу сегашното читалище) (срещу днешната сграда на ДКТ „Иван Радоев”, която е първата сграда, изградена специално за читалището, б.р.). С това се изтъквал и общогражданския недаскалски характер на новото учреждение: подчертавало се, че за посещаване на читалището не се иска специално време, а е достатъчно човек да отиде да пие кафе в казиното, и той вече ще има възможност да чете или да слуша други да четат вестници и да разговарят по обществени въпроси.
Един дописник до в. „Македония“ (по всяка вероятност, самият Н. Марков) признава, че работите на плевенското читалище от самото начало вървели бавно, но изказва надежда, че „умереният му темперамент е знак за неговото постоянство и успех“.) След 2—3 месеца от основаването на читалището, доставени били с негови средства за класното училище некои помагала по геометрия и физика, между които и електрическа машина. Явило се желание, да се доставят и неколко прости уреди по химия.
Понеже от това се намалили още повече скромните средства на читалището, родила се идея, да се прибегне към даване на т е а т р а л н и п р е д с т а в л е н и я . През коледните праздници, по-възрастните ученици, под ръководството на Н. Марков, представили, в голямата стая на Св. Николаевското училище, драмата „ Многострадалната Геновева“. На представлението присътствували не само български първенци, но и некои интелигентни турци, начело с бейовете Нури и Махмуд и на каймакамина Данъш ефенди. Събрани били около 1200 гроша — сума доста голема за онова време. Само Данъш-ефенди дал 90 гроша.
По общо желание, представлението било повторено на другата вечер, но пак само една третина от желаещите могли да присътствуват. Друга дописка в в. „Македония“, като съобщава за всичко това, бележи: „нашите хора в Плевен не гледат що дават за такива сцени… Другояче май им ся не дават пари“. Поради присъствието на високопоставени турци, първото представление било отворено със словце на турски език, в което се изтъквала големата важност на личната свобода, която правела весели и благодарни подданиците на царя.
Успехът на представлението повдигнал настроението на младите членове на читалището и ги подбудил към нови просветни начинания. Читалището захванало да праща учебници по селата и да дава съвети и упътвания както относно програмата, така и относно разни учебни въпроси. Обаче тази несвързана с големи разноски, но извънредно полезна дейност на читалището не задоволила неговите ръководители, и те решили да поемат грижа за подготвяне учителки по селата, като отворят д е в и ч е с к и п а н с и о н в града и съберат по две момичета от всяко село на казата. Към такова решение ги подтикнал и успехът на ж е н с к о т о д р у ж е с т в о („женска дружина“), което се образувало 1 месеца след основаването на читалището, но бързо успяло да събере повече средства от последното. В продължение на 1 месец, то събрало около 7 хиляди гроша, защото си поставило ясна за всички цел — изграждане здание за девическо училище, и защото нуждата от такова здание, както се спомена, е била наложителна. Най-голямо дарение направила родолюбивата баба Мишана Георгевица (леля на Кирица Узунова), която дала 3000 гроша. Същата не си скъпила труда да ходи да събира дарения и от други госпожи. Със съгласието на общинарите, наредено било да се внасят в женското дружество по 3—5 гроша от родителите на всяко кръщавано дете и 5—10 гроша от всяка нова сватба.
През лятото на 1870 г. било построено двуетажно девическо училище на север от църквата „Св. Николай“ върху местото, което дотогава принадлежело на Карлуковския мънастир, но било подарено чрез съдействието на родолюбивия игумен на мънастира отец Иван. В това именно училище управлението на читалището мислело да учи бъдещи селски учителки, които кроело да събере и храни в особен пансион. За трапезария щяла да бъде приспособена мазата под голямата стая на Св. Николаевското училище. Проектирало се, родителите на момичетата да им донасят храна, а всички други потреби да доставя читалището.
Надзирателка и възпитателка в пансиона щяла да бъде споменатата вече учителка Елена Петрова Сливкова, нарочно доведена за целта от Стара Загора. През пролетта на 1870 г. били изпратени един свещеник и един мирянин по селата, за да доведат момичетата. Но проектираният пансион не се осъществил, едно, поради несъгласия в самото читалище и, друго, поради противодействие от страна на общината на чело с чорбаджи Маринчо Петров.
Последният пратил хора, да върнат отишлите по селата за събиране на момичета, и наредил, доведената за пансиона учителка да остане в Девическото училище, а няколко от ученичките поверил на учителя Хр. Ширинков. Против чорбаджи Маринчо се дигнали роптания от страна на читалищното настоятелство, които роптания намерили израз и в некои дописки до цариградските вестници „Право“ и „Македония“. В една кратка дописка до последния от 21 април 1870 г., т. е. тъкмо от времето, когато се пристъпило към осъществяване на проекта за девически пансион, като се посочва, че читалището не вървело добре, казва се: „Да гълча на народа срам мя е, да гълча на чорбаджиите страх мя е. Работата още нема оправа, и аз ще кажа Господ да управи“. Редакторът на в. „Македония“, П. Р. Славейков, повлиян от дописките, изказва съжаление, че негови отдавнашни приятели (думата, явно, е за Маринча) разстройвали учебните заведения и читалището. Всъщност, чорбаджи Маринчо не искал да разстрои нито училището, нито читалището, но, като човек опитен, не можал да допусне да се съберат в града неколко десетини момичета, които читалището, при отрано появилите се в него несъгласия и при съвсем оскъдните му средства, не би могло да поддържа, та е щело да ги остави на произвола на съдбата и да създаде на общината големи главоболия и разноски, които немало отгде да се покрият…
Leave a Reply