Знаете ли какво означава израза: „Опъни, Янко ле, гайтана!“? А кой е станал курбан за издигането на църквата „Св. Николай“? Ще разберете от поредния откъс от „Историята на града Плевен“ на акад. Юрдан Трифонов
От АРХИВА: Подновяване на църквата „Св. Николай”, част 1
Някои п р е д а н и я за г р а д е н е т о на ц ъ р к в а т а заслужват да бъдат споменати като характеристика на тогавашното турско управление и на умственото развитие на нашите деди. Големината на църквата на длъж и шир била определена с гайтан, изпратена в специална кутия наедно с фермана. Но, според преданието, ходатаите за последния направили да се избере р е д ъ к гайтан, който да може да се разпъва. Когато мерили на самото место големината на църквата, майсторът давал нареждане да се опъва гайтанът, а всъщност бакшишът не само улеснявал извънредно това опъване, но правел да се и не доглеждат строго краищата му. На писаря (кяпитин), който мерил църквата, били дадени две маджарски жълтици (104 гроша).
От тогава останало да се казва, когато се иска да се поотстъпи в некоя работа: „Опъни, Янко ле, гайтана!“
Не минало и без нещастен случай, или, както е казано в Кондиката – без „хата (нещастие) смертная“. Момчето на Лашо свещаря, по невнимание, паднало във варницата, която била пълна с токо-що огасена вар. Поп Пенчо, който надзиравал гасенето и помагал, се навел да го изтегли, но изгубил равновесие и сам паднал във варницата. Докато да ги извадят, и двамата умрели в нея. На кадията който дошъл да констатира злощастната „хата смертная“, били платени 35 гроша „кевт“. В очите на тогавашните плвенци смъртта на поп Пенча била необходима: той требвало да бъде жертва (курбан) за сградата и да. я пази от събаряне. Затова повечето се боели да ходят низ гробищата в църковния двор, особено откакъ живеещнят близо до църквата поп Никола (наричан „стария“, за разлика от другия поп Никола, който също бил съсед на църквата) видял еднаж с очите си погребания отдавна поп Пенчо. Това било вече след изграждането и освещаването на църквата. Еднаж той изпреварил другите попове и дошъл рано в църквата, но, когато отивал в олтаря, с ужас видял, че на престола стои обгорелият във варницата поп Пенчо и го гледа втренчено. Колкото и да се кръстил, за да прогони видението, поп Никола намерил за по-добре да избяга от църквата и да чака другарите си. Когато, в 1848 година, той умрял отъ самелата (холерата), мнозина вярвали, че поп Пенчо го е повикал при себе си.
Макар църквата „Св. Николай” с една своя третина да лежи в земята, тя е била за времето си великолепна сграда, и Неофит Хилендарски с право я нарича в своето „Землеописаше“ п р е к р а с н а .
Нейното изграждане по д и г н а л о д у х а на г р а ж д а н и т е и помогнало да се увеличат приходите на църковно-училищната община. Израз на радостта, която гражданите почувствували, когато видели постройката свършена, било големото угощение, дадено от общината на по-първите граждани, главно на дарителите и епитропите. По този случай било изпито виното, събрано като помощ от Неофита Хилендарски между гражданите, за което му били заплатени 218 гроша от школските пари…
11 години след освещаването си, църквата „Св. Николай” се сдобила и с и к о н о с т а с , който отговарял на големината и хубостта й.
Той бил изработен за две години от резбаря (марангоза) Петър, родом от Габрово, и от двама негови чираци, от които единият бил родом от Пирот. Дълбането на ореховите дървета за иконостаса се извършвало в Светогорския метох и в една съседна с него къща. На майстор Петра били платени 12 хил. гроша. Стените на църквата не били зографисани нито при направата й, нито по-после. И с нови икони тя била снабдена сравнително късно, именно в 1843—1845 год.
