Димитър Николов Асенов е роден на 10.05.1840 г. в град Сливен. Той е петия син в семейството на Никола и Маринка Асенови. Баща му се занимавал с производство на кебена (кожухчета) и бил един от известните сливенски майстори. Благодарение на доброто си материално състояние, той предприел пътуване с цялото си семейство до Ерусалим за поклонение на Божи гроб. От тогава двегодишният Димитър става “хаджи”.
Детството му минава в игри с децата от махалата “Клуцохор”, които предвожда като “войвода” срещу съседските деца. Вечер край огнището той слуша разказите на майка си за подвизите на своя дядо Желязко Палабоюка, от името на когото турците треперили.
Образованието си получава в гръцко училище. Възпитан в патриотичен дух, Хаджи Димитър израства като свободолюбив и непокорен момък. Все по-осъзната става омразата му към робството, а любовта му към всичко българско – все по-дълбока.
През 1860 г. едва 20 годишен се включва в освободителната борба срещу османската власт като се присъединява към четата на Панайот Хитов и става неин байрактар. Четири години той обикаля с четата. През 1864 г. заминава за Румъния, свързва се с Георги Сава Раковски и се сдружава с него. Хаджи Димитър участва във Втората българска легия. През 1868 г. след разпадането и, заедно със Стефан Караджа организира чета в околностите на гр. Гюргево с цел да вдигне народа на въстание.
В началото на юли 1868 г. 130 четници начело с двамата войводи се събират в чифлика на един българин при румънското село Петрушан, въоръжени с пушки, револвери и ножове. Четниците преминават Дунав на 6.VІІ. при с. Вардим и се спускат към Стара планина. По петите им тръгват османските потери. Четниците успяват да отблъснат всички атаки на противника, но загубват близо половината от своя състав. Останалите четници продължават по предварително начертания път. В местността “Канлъдере” четата е изненадана и разбита, а Стефан Караджа ранен и заловен от турците. Хаджи Димитър с останалите 40 четника пробиват обсадата и успяват да се изкачат на Стара планина между връх Св. Никола и връх Бузлуджа.
На 18 юли 1868 г. четата е обградена. Последния неравен бой продължил повече от 3 часа. Хаджи Димитър се бил до последна капка кръв и геройски паднал за свободата на своята родина.
Вестта за подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа се разнесла из цялата страна и в чужбина. Народът създал прекрасна легенда, че Хаджи Димитър е жив и още води дружината си из Балкана. От уста на уста се предавала народната песен за безсмъртния войвода: Всякой българин от сърце
хвала нека въздаде
Хаджи Димитру войвода,
тоз юнак непобедим.
А Христо Ботев обезсмъртил героичната му слава в стихотворението “Хаджи Димитър”: “Жив е той, жив е!”
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
