Има хора, които преминават през историята, оставяйки значими следи. Някои от тях се помнят дълго, други умират като падащи звезди, за кратко оставяйки диря в хоризонта. Кратка е човешката памет, но Verba volant, scripta manent (Казаното отлита, написаното остава, лат.). В „Историята на града Плевен“ на акад. Юрдан Трифонов е включена историята на един такъв млад човек – с личнатаму драма и големия му принос към запазването на българския език. Прочетете я – до самия край. Ще разберете защо…
През време на кримската война от Плевен се явил и книжовник с общобългарско значение. Той бил х. Александър Живков.
Александър бил най-малък син на х. Тодора Живков, за когото говорихме по-рано като за родолюбив и щедър търговец в града, който имал присърдце църковно-училищните работи и много пъти бивал настоятел (други синове на х. Тодора били х. Евстатий и х. Михаил, от които първият също се проявил като градски първенец и търговец, а вторият, поради нестрог живот западнал). Александър се учил най-напред в Плевен, гдето, между друго, научил доста добре гръцки при учителя Кесарий п. Василев. В 1847 г. той отишъл да се учи в Копривщица при Найдена Геров, който вече бил свършил Ришелевския лицей в Одеса и в 1846 г. бил станал учител в родното си село. При него той можал да изучи по-добре български език и да добие некои научни познания. Н. Геров обикнал младия си ученик, който проявявал мекост и благородство в обноските си. В едно свое писмо до учителя си от 4 февруарий 1850 г., последният с благодарност спомня, че Геров го имал като свой брат: „желаех да разпростря колкото е возможно последваньето си при учител, който мя обикна като да му бех брат, и състави толко на мене попечения“. Но баща му наскоро умрел, а Н. Геров напуснал в 1849 г. Копривщица, та Александър требвало да се върне в Плевенъ, – толкоз повече, че най-старият му брат, х. Евстатий, искал това. Но той не останал тук за дълго време. Заминал за Влашко, гдето баща му имал роднини. Около Кримската война той се намирал вече в Букурещ, гдето се сближил с прочутия по онова време български родолюбец Константин Чокан, който действувал тогава наедно с Хр. Георгиев и други влиятелни българи, да се дадат на българите в Румъния и Бесарабия обещаните им при преселването правдини и да се признае българската народност в Турция за отделна от гръцката.
В Букурещ Александър станал книговодител на някой българин, който имал мушия, и приготвил за печат ръководство по книговодство в две части: а) монография и б) диплография.
Службата при богатия мушиерин го обезпечила материално и му дала възможност да се яви на книжовното поле с езиковен труд, предназначен не за печалба, а за обществена полза.
И наистина, през лотото на 1855 г. той напечатил в Букурещ „Речник на думи турски и гръцки в езика български” и с това си придобил място в българската книжнина.
За нещастие, доходната служба на нашия книжовник му докарала душевни тревоги, които направили живота му непоносим и станали причина за предивременната му смърт. По съобщения на близки негови роднини, изворът на тревогиге бил следният. Александър, както се каза, проявявал в обноските си мекост и благородство, а освен това, бил строен и хубавец — черти, свойствени на повечето членове на рода му, та в него се влюбила жената на мушиерина.
Тази любов внесла в душата му тревога и му причинила големи мъки.
От една страна, красивият мъж бил човек със строга честност и чувствувал признателност към облагодетелствувалия го богагаш. Възпитан от набожни и честни родители, възприел добрите страни на техния характер и предаден вече на мисълта да помага на народа си чрез книжовни трудове, Александър искал да се покаже достоен за вниманието и доверието на своя благодетел; а от друга страна младата жена на последния почнала да го увлича. Като изпаднал по такъв начин в трагично положение, честният плевенец почувствувал потреба да се поразсее, да види родния си град и овоите близки и да се прости стях. Възползуван от сключването на мира и издаването на хати-хумаюна,
той се върнал през лотото на 1856 г. в Плевен, като взел позволително от турскиге власти да носи свободно европейско облекло и да ходи на лов.
Искането на такова позволително показва, че, като бил израсъл в охолна чорбаджийска къща и се учил в Копривщица, гдето нямало никакви турци, Александър не е познавал добре последните, които тъкмо по онова време били раздразнени от издаването на хати-хумаюна.
Може би, той е мислил, че турците не ще издирват кой е, а ще го вземат за европеец, та нема да му създават пречки; но се излъгал. Когато плевенските турци го видели да ходи в европейско облекло и с цилиндър а глава, а след това го срещнали с дрехи на ловец и с пушка в ръка, те почнали да роптаят и да се питат: „Тук Европа ли е, или е Турция?” За да не се покажат непокорни към властта, те не го нападнали сами, а подбудили българи селяни да търсят от него сметка, загдето уж им избивал патиците. С голяма мъка и с повредена шапка, едва успял неопитният ловец да се избави от ръцете им.
Откак преседял няколко време в Плевен, Александър загатнал на сестра си Парашкева, жена на х. Константина х. Паков, за душевната криза, която приживявал, и я помолил, от децата й, които би се родили след това, някое да бъде кръстено на негово име, защото предчувствувал, че няма да бъде щастлив да отгледа челяд.
Наскоро след това той се върнал в Букурещ, гдето се самоотровил. Сестрите му Парашкева и Иванка изпълнили желанието му, като нарекли родилите се наскоро след смъртта му свои деца на неговото име, но в малко изменена форма, защото било име на самоубиец. Така се явили имената Лукса и Алеко.
Александър Живков почувствувал влечение към к н и ж о в н и т р у д о в е още в Плевен. Една от книжките, за които съобщава на крайния лист на речника си, че били готови за печатъ в 1855 г. – „Молитви в неволи и злочестии“, изглежда да е била писана, още когато е бил ученик на даскал Кесария. С нея той платил данък на религиозния дух на епохата и на обществото, всред което минало детинството му. В 1850 г. Александър напечатил в Цареградски вестник едно свое стихотворение, оставено без аглавие, с иадпис: „Хр. Алекс. X. Т. Живковъ, Плевянец“, което захваща с думите: „Часът, Братя, вече дойде!“ То е чисто ученически опит без значение. На следната (1851) г. се явило пак в Царегр. вестник друго негово стихотворение, в което изказва тъгата си по случай раздалата с близък приятел и съжаление за нетрайността на човешкото щастие. И в него младият стихотворец още се спъва от модните тогава архаични изрази, па и размерът не е добре запазен; но стиховете са проникнати от искрено и дълбоко чувство:
„Да си, друже, днес, де бягаш, и мя сам оставяш
И лицето си от мен, желателно, отврьщаш?
О! колко не усладителен днешний ден гледам,
Мни ми ся как пуст, по парошара ся обносям“.
В Букурещ животът отдалечил Живкова от стихотворството. Вместо да пише стихове, той, както се спомена, приготвил ръководство по книгодържание и сметководство, като се водил по Е. Т. Йонесов, вероятно румънин. Наедно с това, приготвилъ книжка „Правдината на Търговщина според най-новите Писателе“. Но той все пак не прекъснал връзкигте си с поезията и превел Лафонтеновата драма „Клеомен“ и френския роман „Момиче от Керуар“. Поради предивременната му трагична смърт, тия трудове останали в ръкопис. Напечатан бил, както се каза, само „Речник на думи турски и гръцки в язика българский, сбран от г-на Михаила Павлева, а наредил и оимотил (обогатил) Аледсандър Т. Живков, плевнянин“.
Най-важната част на книжката, обаче, е нейният предговор.
С него именно Александър Т. Живков е добил право да заеме място в историята на нашето възраждане. За да се разбере значението както на предговора, така и на цялата книжка, трябва да се има пред вид състоянието на българския разговорен и книжовен език в първата половина на XIX в. И търговските тефтери, и писмата, и дори църковните проповеди и кондики от онова време изобилват с турски и отчасти с гръцки думи. Особно силно било влиянието на турския език в градове като Плевен, гдето турското население преобладавало. Дори владици, които не знаели български, се сношавали с населението не на гръцки език, който то не разбирало, а на турски.
Александър Живков, който бил отрасъл в еснафска среда, добре познавал силното влияние на турския език върху говора на тази среда; от друга страна, под влияние на учителя си Н. Геров, рано разбрал нуждата от по-чист български език особно в книжнината, затова в предговора си се спира по-дълго върху тази нужда и изказва трезви мисли.
Той пише: „неразработений и неотъкмений язик никога недонася успех, пък е и срамотно и непростено нам да имаме такъв язик прехвален от просветения свят зарад имотството му, и да нерадем за него, за неговата природност и ясня еднаквост…„.
Живков не паднал в крайност, в каквато по-късно падна Богоров. За него била ясна неизбежността на чуждото влияние и ролята, която то изиграло на времето си; но той бил убеден, че вече трябва да се освободим от чуждите думи, които по нужда сме възприели:
Когато додохя Българете най-напред по тука из България знаяха ли те какво е – д а с к а л , ш к о л а , к и р, ч о р б а д ж и я , м а а н е т а , с е в д а ? Знаяхя ли, някак от далеко, нашите деди, какво са к у с у р, д у ш м а н и , х а й д у ц и , с е и з и , т е ф т е р, д а р е ? Знаяха ли те че щят додят някогаш си Турци в Европя… Без двоумици че някак си можеат без тези думи да се разговарят и да си разбират испомежду. . . Понеже вече немаме нужда от чуждото, требва да го изоставим и да го върнем назад, па да се добием със свое“. Авторът не е съглсен с ония, които, уж от съжаление към народа, не искат да се изхвърлят чуждиците: „Срамно е, Господиновци, да стоим на среща всичко, каквото е чисто Българско, и да ставаме заставаче на едни думи, които, колкото время ги обдьржаме, като помен ни са връх листьята наши на едни времяна вредни за оплакване и за срам на робството. Българе! земете си назад думите ваши, дирете ги насъду дето ся говори Българский язик, дирете ги във вашите книги, във вашите вехти ръкописи, в майчиний си язик, и се определете само във вашите правици. С накърпен язик сте биле толкос години, та знаете как ви вьрви; попитайте се и със своя си и щете видите как ще ви трьгне“.
Leave a Reply