ВИДНИ ПЛЕВЕНЧАНИ: Никола Ракитин

Никола Ракитин не е роден в Плевен, но неговия живот, дело и извор на творческо вдъхновение са свърани с нашия град ❤️НЧ „Съгласие 1869“ и читалищното дело бележат голяма част от професионалния му път. За съжаление, животът му е прекъснат по трагичен начин…
☝️Ето какво пише за него Фердинанд Николов в сборника, посветен на 70 години от основаването на Народно читалище „Съгласие 1869“ – Плевен:

„Един мил певец на равнината. Един честен обществен деятел. Това бе Н. В. Ракитин.
Мнозина го познават, защото е, може би, единственият поет, който живя до последния си час в провинцията, от където вземаше своите мотиви за поетическото си вдъхновение. Ракитин е преди всичко поет, а тогава обществен деятел и затова, каквото и да се пише и говори за него, не може да не бъде разгледан най-напред като поет, пък тогава като обществен деятел.
Н. В. Ракитин е роден на 6 юни 1885 г. в красивото село Лъжане, Ботевградско. Край селото протича рекичката Черниш, чиито брегове са обрасли с китна ракита. Той е искал да свърже литературното си име с родното си село и затова е избрал псевдонима Ракитин.
Като малък, Ракитин е обичал да скита из житата и ракитака на своя роден край, чиито красоти той е описал в наниз от песни.
Учението си Ракитин започва в гр. Орхание и завършва средното си образование през 1903 год. в София. След това следва литература в Софийския университет и го завършва през 1908 година. Бива назначен за учител по литература при плевенската гимназия. През 1910 г. се оженва за симпатичната народна учителка Катя Узунова. До 1920 г. Ракитин е бил учител в Плевенската мъжка гимназия, а след това учител в Средното Винаро-Лозарско училище в нашия град. От м. септември 1932 г. той поема поста директор на военно-историческите къщи и музеи в града ни, на който пост го заварва нещастната кончина.
По-голямата част от своя живот Ракитин прекара в Плевен, в непосредствено съприкосновение със земята и тихото открито небе, чието слънце се незатуля от сгради и звездите не отслабват своето великолепие. Той не отиде въ шумната и „културна“ София, където всичко се постига и всичко е възможно, а заживе с несгодите на провинциалния живот и остана верен на себе си да бъде поет на тихата провинция и на безбрежната полска широта.
Той написа повече от 20 сбирки, в които е отразено целото му поетическо творчество. Некои от неговите работи са преведени на руски, италиански, френски, немски, чешки и др. езици.
Но Ракитин, както казахме и по-горе, не е само поет и учител в училището; той е и обществен деятел. Ние го виждаме във всеки културен почин на нашия град. Тих и спокоен, какъвто го познаваме, незлоблив, винаги бе готов да подкрепи всеки културен почин. На разни литературни кръжоци, основавани в града ни, той бе или техен основател или идеолог.
Още като учител в нашия град, той влиза в нашето читалище и стана един от първите му членове и деятели. На него не веднъж е било възлагано от настоятелството на читалището да организира народните четения в Народния университет при читалището. Той, заедно с други читалищни дейци, през 1926 г. полага основите на Окръжния читалищен съюз и е негов пръв председател. Оттогава и до своята смърт,
той бе член в управителния съвет на тоя съюз. А последните 10-15 год. той непрекъснато бе избиран за член в настоятелството на читалището и беше един от неговите най-дейни членове.
От 1928 г. до своята смърт той бе член в управителния съвет на Върховния читалищен съюз в България. Неговото слово се разнасяше почти из цялата страна на урежданите от Върховния читалищен съюз конференции на читалищните деятели. А нема село в Плевенската околия и бившия Плевенски окръг, които той да не е споходил и от името на читалището да не е говорил. Ракитин навсекъде бе желан, от всекъде го търсеха, защото той бе преди всичко човек.
Той живе с дейността на българското читалище, като негов скромен деятел. Сутрин, на обед, вечер и всеко свободно време, биваше в читалищната библиотека, да пише, чете, разяснява и упътва ученици, учители, дошли от околията по различни въпроси било във връзка с дейността на читалищата, било във връзка с неякой културен почин. Ракитин бе и си остава приятел на всички.
Но злата съдба така била отредила, на 2 май 1934 г. Ракитин да завърши трагично своят Земен път в тъмния тунел и под колелата на влака, където намери своята смърт, оплакван от всички ни.
В едно свое предсмъртно стихотворение той описва изминатия път на своя живот по следния начин:
Коварство съ ппдлость ме сразиха,
не съмъ билъ за земята тукъ;
ще сглъхне въ тази есень тиха
на лирата ми сетний звукъ.