От АРХИВА: През 1820 г. в Плевен е имало 400 къщи и около 2400-2800 население

Представяме ви поредния откъс от „История на града Плевен до Освободителната война“ на проф. Юрдан Трифонов, издадена през 1933 г.
С гордост можем да припомним, че именно Читалище „Съгласие” – като най-крупния културен институт в града, се наема с нелеката задача да издаде този значим научен труд. Години по-късно, по време на бомбардировките над София, Юрдан Трифонов изпраща 620 тома от личната си библиотека с молба да бъдат съхранени в читалището, където са и до днес.

Завръщане на населението.
Разбягалото се от Плeвен и околнитe села през руско-турската война в 1810-1812 година население не се завърнало изведнъж, а една част не се върнала никак. Наистина, има предание, че плевенският първенец чорбаджи Георги Михаилов влязъл в преговори с разбягалите се като пълномощник на турското правителство и им гарантирал от името на последното, че няма да им се направи никакво зло; но изглежда, че това предание се дължи на прозвището „каза-векили“ (представител, пълномощник на околията), което той носел като признат от правителството първенец (чорбаджия) на българите в околията, за което имал и ферманъ. Такива каза-векили имало и в други околии.
Някои се върнали едва в 1814 г. Такива били първите плевенски книжовници от XIX в. Спас п. Христов и Лазар Димитров.
Завръщането на населението се затруднило и от чумата, която върлувала през 1813-1814 г. на много места в България, между които бил и Плевен. В Арбанаси вече в началото на септември 1813 г. мрели по 120 души на ден. Една бележка, писана там, гласи (превод от гръцки):
„Настана мор голям във всичката околност. На ден умираха по 120 и повече души. Хората се разбягаха, кой на къде види. Мнозина умираха в лозята и по друмовете, повечето останаха незаровени.” Такава бележка има и от Пирдоп. От Враца пък е запазено писмо от тамошните първенци до братството в Хилендарския мънастир, с което предлагат, да се направи молебствие, дано престане болестта.
Явно е, че тази чума, която бащите и дедите ни наричаха „първа чума“, е била много силна и широко разпространена; но споменът за пея е бил изместен от по-сетнешната в 1836/7 г. В Плевен не е намерена за нея писмена бележка, но все има спомени, Така, дядо Яко Мошон, роден в 1834 г., чувал от родителите си, че те бягали от тази чума в Лом. Баба Михалица, внучка на чорбаджи Георги Михаилов, родена в 1847 или 1848 г., разказва, че дядо й оженил дъщеря си Димитра за габровеца Влад п. Петков, когато багал в Габрово; а от една бележка, писана от самия Влад, се вижда, че женитбата е станала в 1814 г.
Явно е, прочее, че чумата в 1813—1814 г. не само не оставила населението да се върне по-скоро в огнищата си, но и докарала ново разбулване. Изглежда, обаче, че към края на лятото в 1814 г. тя вече ще да е била отслабнала в Плевен, ако не се е прекратила съвсем. При все това населението на града дълго време оставало малко. Мнозина измрели, други, които намерили добър поминък във Влашко, не се завърнали никак. Според фамилните спомени на дядо Яко Мошон, Плевен доста време стоял с около 200 турски къщи и по-малко български и еврейски.
И немският статистик G. Hassel посочва в 1820 г. за Плевен всичко 400 къщи. Ако турим за онова време на къща средно по 6—7 души, ще излезе, че градът е имал тогава около 2400—2800 жители. За Севлиево същият дава 2500 жители, за Ловеч и Ломъ паланка по 3000, докато за Свищов казва, че имал 21,000 жители, а за Виидн 25,000.