Отговорите на тези въпроси – в поредната публикация от „История на града Плевен до Освободителната война“ на проф. Юрдан Трифонов, издадена през 1933 г.
С гордост можем да припомним, че именно Читалище „Съгласие” – като най-крупния културен институт в града, се наема с нелеката задача да издаде този значим научен труд. Години по-късно, по време на бомбардировките над София, Юрдан Трифонов изпраща 620 тома от личната си библиотека с молба да бъдат съхранени в читалището, където са и до днес.
В поредица от публикации ще ви запознаем с интересни факти от историята на Плевен, записани от акад. Юрдан Трифонов.
В 1834 г., т. е. 11 години след фермана на Махмуд II за връщане на избягалото население, когато Неофит Хилендарски (Бозвели) дохождал в Плевен да събира сведения и спомоществователи за своето „Краткое политическое землеописаше“, градът вече броел около 800 български къщи, а турски имало много повече. Постепенно се зародил и духовен живот. Преди всичко, почувствувала се нужда от училища – такива не липсвали и дотогава. При мънастирските метоси — светогорски, божигробски и карлуковски, някои калугери обучавали по няколко момчета. Всички учели по църковни книги – наустница, светче, апостол. Следователно, учението било, както се казва, келийно. От келийните учители монаси са запазени имената само на някои. Така:, знае се, че в Карлуковския метох, на чието място по-сетне е било построено девическо училище, на север от църквата Св. Никола, е учителствувал духовникът иеромонах Теофан, който след разграбването на Карлуковския манастир от помаците, живял в Плевен, а откак мънастирът бил наново отворен в 1834 г., станал игумен. В 1824 г. се, споменува учител, който бил отчасти общински, понеже му се плащало нещо и от църковното настоятелство. Той се казвал Хрисант.
В 1825 г. учителят бил вече светско лице — Николай Московецът, комуто плащало голяма част от заплатата църковното настоятелство. Той се застоял и се сродил с рода на Грънчарските; нему дължи, вероятно, подготовката си даскал Димо, който ни е оставил за Тия първи учители някои бележки, старателно запазени от сина му, учителя Георги. Дали Николай наистина е бил русинът, както го показва прозвището му, или е добил това прозвище поради връзки с русите, както е станало по-сетне с Игнат Казанджията, прекоросван „казака“, не се знае. Изглежда, че наистина е бил русин. Николай Московецът учителствувал не в метох, а в къщата на Илия Печигаргов, за когото има непотвърдено от другаде предание в рода, че бил пръв учител мирянин след завръщането на плевенци от Влашко. В 1832 година, на Николай Московеца вече бил условен от църковното настоятелство и помощник даскал Войчо, т. е. Васил, сетнешен свещеник в Ракита. Тия учители светски лица, откак преподавали по църковните книги, давали и некои познания по смятане, свещена история, а по-после и по география.
Сметането било особено потребно за търговците и занаятчиите. Некои си служели с турски цифри, понеже църковнословенските не са сгодни за аритметически действия. След бегането във Влашко, постепенно се въвели тъй-наречените арабски цифри, с които си служи днес целото човечество.
И така, около 1825 г. Плевен вече имал общо училище, макар че и некои келии продължавали да съществуват. Към въвеждане на такова училище той е бил подбуден и от примера на некои съседни градове, особено на Свищов, Видин и Враца. Обикновено се мисли, че общи училища са се явили, едва когато учението по църковни книги било заменено със светско; но това е погрешно. И училищата на наустницата и псалтира в много случаи, и то доста рано, са бивали общи.
Ново нещо за училищата е било не толкова това да бъдат на общината, колкото да имат много ученици, и учението в града да носи и светски характер. По-рано са се учили малцина, и то изключително по църковни книги, а сега почнали да се учат много деца и да търсят знания, които им са нужни като на граждани.
Учителите вече се отделяли от свещениците.
Leave a Reply