Тя е майка на три дъщери. И заедно с тях е изживяла магията да бъде част от едно много специално място – Балетната школа на НЧ „Съгласие 1869“. Прочетете разказа на Емилия Гинчева – ще ви докосне, независимо дали сте били част от това голямо семейство дали дъщеря ви танцува тук или пък никога не сте чували за него...
Моето специално място
Нали се сещате как, като се замислите за детството си и пред вас изплуват отделни картини от него, които някак са ви белязали и останали с вас за цял живот? Всеки си има такива. Е, сега ще се опитам да ви разкажа за една от моите любими картини, в която съм на шест години.
Беше в началото на есента преди много години, когато татко дойде да ме вземе по-рано от предучилищната и ми каза, че отиваме на прослушване в балетната школа. Спомням си, че се притесних и зарадвах едновременно, и го помолих да минем през вкъщи, за да си сменя чорапогащника, понеже го бях изцапала на колената, но той ми отвърна, че нямаме време за това и само след минути се озовах в балетната школа на читалище „Съгласие“. Когато пристъпих вътре, бях наистина впечатлена, а сетивата ми буквално пленени от огромната в моите очи бяла зала, с голямата кръгла колона в средата, от двойните черни станки от двете ми страни, стигащи по дължината чак до негово величество рояла, от отраженията на огледала, покриващи изцяло стената до вратата, и сноповете светлина нахлуващи през прозорците с гледка към Мавзолея и реката. Още тогава разбрах, че съм попаднала на едно много специално място. Но най-впечатлена останах от нея – Виолета Радева, душата на балетната школа.
Финес, изящество и сила, много сила, в тази наглед крехка и грациозна жена, е първото ми усещане за нея, което изпитвам в нейно присъствието и до днес. Помня как дойде до вратата на залата да ме посрещне и ми се представи. Беше усмихната, говореше ми бавно и някак грижовно, докато проверяваше физическите и музикални ми данни, но в същото време беше и изискваща и безкомпромисно оценяваща. Накрая, след като прослушването ми приключи, покани татко и му каза, че съм достатъчно пластична и музикална, и може да ме приеме в балетната школа, а той се пошегува с нея, че и да не съм, ще трябва да ме вземе, защото му е омръзнало да надувам грамофона и да танцувам в къщата и по двора.
И така започна моята приказка с балета.
Екзерсис, екзерсис, екзерсис… „Изправи гърба, брадичката горе, раменете долу, следи с поглед ръката, китката обърната към теб, палеца прибран, лакътят да не увисва, цялата ръка да изписва овалната форма на листо, отвори колената, прибери дупето, глътни корема, изпъни падьома, петата стърчи – обърни я, слушай музиката, усмихни се… ии раз, ии два… и отново…“ И сега щом си затворя очите я виждам и чувам гласа й.
Всяко момиченце, което някога е било частица от балетната ни школа, знае за какво говоря, и каква невероятна любов и магия е събрана там. Но тази магия не е само в екзерсиса и малките свободни етюди на фона на прекрасната ни музика. В балетната школа освен това е весело и забавно. Там всяка от нас се надпреварваше да стигне до рояла, и някъде в почивките между репетициите и танца се научи да свири част от Котешкия марш и Лунната соната. И пак всяка малка балеринка, при всеки сгоден случай, като една същинска Алиса се опитваше да се вмъкне в страната на чудесата, която в нашия случай беше задната стаичка, пълна с невероятно красиви балетни пачки и бляскави сценични костюми.
А след много дни на екзерсис и репетиции, задължително идва и дългоочакваната хореография на балетната постановка, отработването и изчистването на детайлите на танца (валс, полка, тарантела…), генералните репетиции, тоалетите, светлините на прожекторите и онзи несравним с нищо друго миг, в който излизаш на сцената пред стотиците очи на притихналата публика, и се оставяш на музиката и танца. Това е и мигът, който най-много липсва на всяка от нас, когато се разделяме със сцената и който остава с нас завинаги.
За зрителя, балетът и добрият балетен спектакъл са преди всичко едно изящно сценично творение, изпълващо с почти божествена наслада сетивата. За балетистите обаче (дори и за нас, малките балеринки, каквито бяхме тогава) балетът е школата на живота ни. Школа с много ясна житейска философия, простираща се далеч отвъд сцената и балетната зала. Школа, която възпитава, изисква и изгражда в нас сетивност за всичко красиво и добро в живота ни, и нуждата да го откриваме, създаваме, ценим и пазим.
Затова, след години, когато станах майка, за мен най-естественото нещо беше да заведа и трите си дъщери на моето специално място, за да споделя с тях това красиво изкуство, дало ми толкова много.
За моя голяма радост открих, че балетната ни школа си е все същата, каквато я оставих, а магията й бе запазена в годините от труда, професионализма и любовта на многото балетни педагози, корепетитори и служители на читалището, както и от сърчицата на стотиците малки балеринки, влюбени в танца.
За мен, в сложното ни и забързано ежедневие на възрастни, чувството на споделеност и спокойствие, които изпитвах всеки път прекрачвайки прага на читалището с някое от децата, беше наистина лечебно. Да съм в същата тази любима зала, вече като майка, и години наред да изживявам отново и отново чрез децата си и заедно с тях всички онези трепети, вълнения и вълшебства на балета, които изпълваха и моята детска душа – е просто благословия. Да виждам как дъщерите ми танцуват щастливи с цвички, туфлички, а по-късно и с палци техните балетни танци, и как неусетно от едни малки „грозни“ патета на свой ред се превръщат в красиви лебеди – е чиста проба щастие…
…а да бъда в публиката, и да седя на първия ред на балкона заедно с моята госпожа Виолета Радева, докато на сцената танцува третата ми, вече пораснала дъщеря-абитуриентка – е нещо, за което дори не съм си и мечтала.
Емилия Гинчева
Leave a Reply