Вълнуващо пътешествие в тайнствения и магичен свят на българския фолклор подариха на плевенчани танцьорите от Фолклорен ансамбъл „Мизия“ при НЧ „Съгласие 1869“ с ръководители Михаил Денев и Биляна Денева.
Българската душевност, събрана и съхранена във фолклора достигнала и до днес е естетическия завет на предците ни. Тази душевност е нашата неписана история върху дървото, върху камъка, втъкана в шевицата, в танците, в прекрасните български мелодии и легендите. Тя е като глътка кладенчова вода, но нали поетът беше рекъл: „Добре е да напоиш жаден човек, но по-добре е да му покажеш кладенчето, та да пие колкото иска.“
Нашето фолклорно богатство – това е бистрото ни кладенче с вечно жива вода, което винаги ще утолява жаждата ни за истинска хубост, и него ние ще показваме всеки му, за да пие колкото иска!
Танцовото ни богатство носи в основата си твърде старинни черти въпреки превратната съдба на българския народ. Всеки обществен или домашен празник, семейно гостуване, тлаки, седенки, гроздобер и сенокос са завършвали с хоро. Според функцията и тяхното жизнено предназначение разделяме българските народни хора на обредни и развлекателни. Между тези два жанра се явява и един преходен жанр – обичайни танци, изпълнявани всяка година по традиция но свързани с определен обичай. Такива са: зимните – коледа, Васильовден, Трифон зарезан, кукерски игри; пролетните – лазаруване, Великден, Гергьовден; летните – Еньовден, Петровден, Илинден; есенните – Димитровден и Никулден;
Пъстрата фолклорна плетеница започна с един от най-мистичните календарни празници запазени до наши дни – Коледа.
В обичая „Коледуване” участват главно ергени, годеници или скоро оженени мъже, водени от „станеник“. От полунощ на Бъдни вечер до сутринта на 25-ти декември те обикалят всички къщи в селото благославяйки за берекет и здраве в цялата къща. Художественият вариант на коледния обичай е от течението на река Осъм. Тук основния персонаж е „Бразая“ – мъж, облечен с шарена черга и дървено приспособление, наподобяващо човка, като предвестник на пролетта. Клането, умирането и съживяването на Бразаята са основните елементи в обичая и символизират победата на доброто над злото.
Началото на новата трудова година поставя Трифонов ден – денят на лозята. Пременени, с кравай, бъклица с вино и печена кокошка стопаните отиват на лозето, зарязват го и го поливат с вино, за берекет. Избира се цар на лозята – най-работливия и честен стопанин. Коронясват го с корона от лозови пръчки и го носят на ръце. След това се устройва веселие в което участват всички. „Трифоне, Трифоне, къде си Трифоне?
Най-пищни и обичани от българите са пролетните обичаи и свързаните с тях веселия. А има ли пролет без лазарки, без китки и без песен? Та нали точно сега се събуждат мечтите и надеждите за благоденствие и задомяване. Има ли нещо по-вълнуващо от събраните млади момичета, облечени в празничните си носии, накичени с много цветя и нагиздени с накити.
Лазарува се един път в годината. Обличат се тези моми на които родителите им смятат, че са готови за женитба. Лазарките обхождат цялото село и влизат във всяка къща. Водени от най-личната мома „буенец“. Те пеят за плодородие по ниви, лозя, и жива стока, а също така и за женитба. След завършване на песента и играта стопанката ги дарява с яйца.
Колко пъстри са само шевиците по лазарските носии! Още от древността преди да се появят носиите, хората са рисували символи по тяхното тяло, тъй като вярвали, че тези символи предпазвали тялото от магии и зли сили. В последствие тези символи започнали да бродират върху дрехите, които обличали. Смятало се, че ако някой отреже част от бродерията на дадена дреха, дава път на злите духове и прави човека по-уязвим.
Цветът на шевиците имал голямо значение, основно в българската шевица се използват червено, зелено, жълто и бяло.
Червеното е символ на кръвта на майката и новия живот. Зеленият цвят е символ на вечния живот. Жълтият е слънце, огън, светлина, а белият означавал – чистота, неприкосновеност, непорочност.
Разположението им също не е случайно, тъй като дрехата се считала за втора кожа. Редно било шевици да има около пазвата, в долната част на ризата и по ръкавите, а също така и на чорапите.
Самите шевици не са самоцелни фигури, те представляват символи с определено предназначение. Най – често използваните символи са: дървото на живота – носител на новото начало, богинята майка символ на – плодовитостта на жената, пречупен кръст носещ успех, любов и радост, и катаница – даваща сили, хармония и равновесие.
След лазарица идва „Гергьовден“! Рано сутринта се берат пролетни цветя с които се плетат венци. С тях се закичва жертвеното агне в чест на Св. Георги – покровителя на овчарите и добитъка. Вие се гергьовски кравай, правят се гергьовски люлки и въртележки, на които младите се люлеят за здраве и високи ниви.
Етнографски области
Според стила на изпълнение и характера на танците, а също така и различните начини на обличане България се разделя на шест етнографски области: Северняшка, Добруджанска, Тракийска, Пиринска, Шопска и Родопска.
Със своята красота, оригиналност и самобитност северняшките народни танци внасят голямо разнообразие в народното творчество и танцовото наследство на българина. Северняка играе своите танци широко и освободено полюлявайки волно своите ръце. Той влага голяма доза чувства и импровизация.
Най-малките мизийчета ни представиха северняшко „Дайчово хоро”.
В старите традиции на българския фолклор освен обичайните танци, са се изпълнявали и различни обреди. Те нямат точно определена дата в календара, а са изпълнявани само при нужда. Такъв обред, изпълняван в разгара на лятото при продължителна суша, е обичаят „Пеперуда“. В ритуала участват само момичета до 13-годишна възраст, водени от основното лице – „пеперудата“ (дете сираче или последното родено дете в семейството). Вярвало се, че само такова дете може да повлияе на боговете, от които зависят дъждовете. Пеперудата е облечена със стара риза, покрита отгоре до долу със зеленина, водени от неа децата обикалят нивите, цялото село, като изпълняват ритуални песни с молитва за дъжд. Стопанките ги даряват с боб и брашно. Последно обикалят всички извори, чешми и накрая отиват до реката, където хвърлят зеленината на пеперудата и се пръскат с вода.
„Пеперуда одеше на бога се молеше.
Дай Боже дъжд, дай Боже дъжд.“
Представяне на инструменти
Любовта на българина към музиката е подчертавана неведнъж в различни исторически документи. Голямо е разнообразието от ритми не само в равноделни, но и в неравноделни тактови размери, от които най-много разновидности има в българския фолклор и могат да се чуят единствено по нашите географски земи. За неравноделните тактови размери е характерна различната дължина на дяловете, от където произлиза и името им, а красотата на звученето им пленява всеки чул ги не само в България, а и по целия свят. Но за да стигнат до нас тези уникални мелодии, са нужни майстори свирачи, а такива изтъкнати майстори на инструмента е имало в почти всяко селище в миналото. На хорото, на трапезата, на седенки и сборове, и особено на сватби те са били желани, и необходими гости. Още от далечни времена българите са употребявали различни музикални инструменти, които са изработвали сами. Те се разделят на три основни групи: духови, струнни и ударни.
Гъдулка – 1,5мин.(звучи запис едновременно с думите)
Чували ли сте почти плачевния вглъбен звук на гъдулката?
Тя е стар славянски инструмент и спада към струнните музикални инструменти. Състои се от седем части: корпус, шийка, главичка, горна дъска, магаренце, клечка, и струни. Тонът се получава при допира на лъка до струните.
Кавалът е духов музикален инструмент с много старинен произход. Състои се от три части. На средната част има седем дупки и една отзад. Тонът се получава чрез странично духане в отверстието и запушване на различни дупки с пръстите на ръката, среща се в цяла България.
„Писнала гайдашарена, залюляло се хоро“. Звукът на гайдата е докосващ сърцето, древен и уникален. Едновременно радва и разплаква Гайдата спада към духовите музикални инструменти, има два вида гайди – джура и каба гайда. Тази която чухме беше джура гайда, нейния звук е по-писклив и висок. Състои се от пластинка наречена „пискун“, кожен мях, изработен от кожата на яре, три главини и гайдуница със седем отвора и един отпред и ручило. Тонът се получава от налягането на въздуха в меха върху пискуна. А може ли един истински българин да остане равнодушен, когато чуе „Излел е Делю хайдутин“ – песента на великата Валя Балканска, огласяща целия космос! Гайдата, която е съпровод на песента, е каба гайда. Тя се среща само в Родопите. Отличава се с мекотата на звука и дълбочината на тона. За разлика от джурата, родопската гайда е с извита в долния край гайдуница, от което се получава ниския й тембър.
Ееееех, „Чуйте мало и голямо, тъпан бие в село, тъпан бие, хоро се вие. Ей ги младите момци с накривени калпаци, хоро водят моми съдяват.” Какво е празник без тъпан? Как да не забие лудо сърцето и да заиграят краката при тези невероятни рими. Тъпанът спада към ударните музикални инструменти. Големината му може да бъде различна. Представлява цилиндър от дърво, от двете страни затворен с обработена животинска кожа. Голяма пръчка наречена „киек“ и малка пръчка.
За финал на фолклорната плетеница бяха оставени танците от най-колоритната и пленяваща Шопска област. Шопите са много емоционални, неподправени в много отношения темпераментни. Животът им е съпроводен с много хумор. Шопът е остроумен и трудолюбив, а как само играе – сякаш не стъпва на земята, с голяма техника и динамика. А телата на шопкините трептят като мембрани, готови всеки един момент да експлодират от екстаз.
Leave a Reply