На 22 март в зала „Емил Димитров“ по наша покана трябваше да се състои дебат на тема читалища с представители на политически партии, участващи в изборите за парламент, както и към община Плевен и ОбС – Плевен. Поради наложения лок даун, срещата не се реализира.
При тази ситуация отправихме нова покана към същите участници за реализиране на запис на индивидуален разговор с председателя на НЧ „Съгласие 1869“ – Плевен.
Публикувахме видеозаписите с: Радостин Василев – „Има такъв народ“, Николай Маринов – бивш общински съветник и член на комисията по „Образование и читалищна дейност“, директора на дирекция „Хуманитарни дейности“ в Община Плевен Стефка Григорова и директора на РБ „Христо Смирненски“ Аня Михова. (всички видеа ще намерите след публикацията)
За мнение потърсихме и проф. Пламен Джуров – изтъкнат музикант и общественик, почетен гражданин на Плевен. С него разговаряме за отношението към културата изобщо и в частност – смисъла, призванието и реалното присъствие на читалищата в културния живот на страната ни.
Проф. Джуров, изборите минаха. Какво чухте да ни казват в дебатите за култура и в партийните програми?
Слушайки предизборните изблици на политиците се опитах да откроя перспективите за българската култура в различните партийни програми и лозунги. С малки изключения липсваше усещането за разбиране проблемите, смисъла и мащаба на това понятие… Клишета за идентичност, национална и културна памет, историческо наследство, изглеждаха като дежурно споменаване на понятия – колкото да ни внушат, че мислят и за култура. Пропуснали са и много журналистически разкрития от порядъка на „Забравената България”, „Изоставените ни сънародници зад граница”, „Малки истории“ и подобни…
Чухте ли да се споменават читалищата? Защото някои от тях, каквото е НЧ „Съгласие 1869“, ги има преди да имаме държава…
Замислих се за читалищата в България, защото те са едно от най-значителното ни културно наследство и се опитах да си представя тяхното ежедневие и културен принос днес. Всъщност те са и най-значителната материална база, свързана с българската култура и изкуства. Но статистиката не е и не може да бъде основен измерител в културата. Други са мерките. Колко живи са читалищата? Какво е тяхното ежедневие днес? Какъв е техният принос, в какви насоки на общественото съзнание действат?
Знаете ли колко са читалищата в България днес?
Преди четвърт век в България пристигна комисия от Европа, която публикува доклад на тема „Културната политика на България” /1997г./. В този доклад на европейски експертен екип и с участието на български експерти имаше раздел за българските читалища. „Читалищата – назад към бъдещето” – така е заглавието на този раздел, поставен на финала. Предизвикателно послание, което сигурно е свързано и с посочена бройката на читалищата в България – 4228. Това е поразително число. Надхвърля десетократно бройката на всички други културни институти в България – театри, оркестри, културни домове и други. По-късно Националната статистика уточни бройката на около 3045 /по НСИ/. И това не е малко. Показва, че като „културна инфраструктура” можем да гледаме на бъдещето с оптимизъм. Колко други държави могат да се похвалят с такава мощна мрежа за „културно въздействие“?
Какъв е ефектът на това „културно въздействие“ от всичките около 4000 български читалища, знае ли се?
Спомням си откровението на стар, активен читалищен деец преди няколко години: „В България има над 3000 читалища, но в най-добрия случай активни са не повече от 350 – 400”. Запомних това изречение, защото съдържаше поразително съотношение. И след това си припомних, че в разговор с млади, енергични хора след 90-те години, чух и фразата „Сега най-изгодно е да създадеш читалище. Има повече предимства”.
Опитвам се да разбера териториалното разпределение на читалищата в страната. Сложна задача. Произволно избирам градове и читалищата в тях. Разликите са впечатляващи. Например:
- Ботевград има 1 читалище на 20 103 жители;
- Видин – 9 читалища при население 40 000 жители – т.е. на 4 400 жители 1 читалище;
- Монтана – 5 читалища при население 38 341 жители – т.е. на 7 668 жители 1 читалище;
- Смолян – 4 читалища при население 27 092 жители – т.е. на 6 773 жители 1 читалище;
- Кърджали – 6 читалища при население 43 600 жители – т.е. на 7 266 жители 1 читалище;
- Плевен – 17 читалища при население 95 086 жители – т.е. 5 500 жители на 1 читалище;
- София – 40 читалища при население 1 270 160 жители – 31 754 жители на 1 читалище.
Отварям Регистъра на читалищата в България. Добре направен, той показва че читалищата вече са система, че има някаква административна подреденост в тази система. Но има ли читалища -фантоми? Разказ на приятел: „Отивам да говоря с председателя на читалището. На вратата виси огромен катинар, а над него бележка „На бостана съм“... Наистина в регистъра за някои от читалищата има определението „действащо”. Хубаво, но какви са останалите, в които думата „действащо” липсва?
Днес като че ли повече са лозунгите и говоренето, отколкото възрожденския плам, с който са създавани първите читалища… Да не говорим за материалната база, в която съществуват някои културни институти. Какво трябва да се преосмисли, за да се върне смисълът?
Различията по „наситеност” са значителни. Както изглежда, една трета от читалищата са нови, регистрирани след 1995 г. Всъщност, има ли изградени нови читалища като сгради в последните 30 години? Или „новите” (по регистрация) приспособяват каквито и да е сгради, дори и такива, които не могат да служат за публични прояви и дейности?
Един от основните въпроси в културната ни инфраструктура е състоянието на материалната база на читалищната система. Връщам се назад, в миналото, когато читалищата са плод на желанието на сънародниците ни да създадат със свои средства и усилия читалище – място за ежедневно общуване, познание, среща с изкуствата, литературата и развитие на таланти. Създават читалище, без да обявяват, че са гражданско общество, без да се хвалят, че го правят в името на велики цели… Правят го следствие инстинкта си за самосъхранение – като общност, като личности, език, етнос и в крайна сметка – народ! Възраждащ се народ!
Убеден съм, че именно това историческо наследство на българските читалища е предизвикало Чарлз Ландри (ръководител на европейския екип от 1996/7г.) да озаглави текста си „Читалищата – назад към бъдещето” и да предложи няколко стратегически насоки за тяхното съществуване и развитие в новите условия. А нали няма нужда да доказваме колко са различни тези условия?…
Ландри: „Ако читалищата трябва да останат адекватна за България форма, необходимо е те да направят преоценка на технологията и целите на програмите си…Читалищата биха могли да играят централна роля като модерни многоцелеви центрове за неформално образование по изкуствата, нещо като колеж в общността, …нещо като централни локални пунктове за обучение..“.
Препоръките на Ландри са актуални и днес. И вярвам че читалищните дейци имат достатъчно опит и въображение в съставянето на плановете и програмите си. Но, сигурен съм, имат нужда от по-грижовна помощ и за финансирането на дейностите, и за поддържането на материалната база.
Нуждаем се от дискусия за развитието на читалищата и по-осезаемото им присъствие в културното ни и гражданско ежедневие. Българските читалищата са много различни и съществуват в още по-различни региони и условия. Но богатите традиции в самите читалище ще помогнат на държава, политици и общественост да намерят по-резултатни и дълговременни насоки, действия и условия. Необходимо е да се погледне далеч напред – с десетилетия. Трябва да избегнат ограниченията на политиците да мислят от избори до избори. Да си отговорят на въпроса: „Какъв искаме да бъде българина в бъдеще? Как да му помогнем да се възвиси?”
Как виждате Вие бъдещето на читалищата?
Ландри подсказва и още две съществени насоки в развитието на читалищната система:
- редуциране на броя с цел осигуряване ефективността на останалите;
- Създаване на критерии за оценка на съдържателната страна в дейността на читалищата и ползване на добрите европейски практика.
Тези препоръки подсказват, че е необходим по-смел и детайлен подход в Закона на народните читалища и осмисляне на добрите практики. Нуждаем се от откровен дебат за реалното състояние на читалищната система. А защо не и нов Закон? Например в създаването на критерии може да се използва практиката на категоризиране – в Германия оркестрите са категоризирани в три категории (А, В, С) и това определя субсидирането, щата и обществените параметри на дейността. Добра българска практика е атестирането на висшите учебни заведения, които въпреки своята автономност, се поставят периодично на обществен преглед. Съществен елемент от категоризирането и атестирането е оценка на материалната база на всяко читалище и регионалното му присъствие. Несравними са читалище със зали, библиотека, дигитален център, инструментариум и реквизит с читалище със схлупена сграда, в която основните ползватели са служителите на читалището. Читалищата-фантоми нямат място в културната ни инфраструктура. Смисълът на реформа е пренасочване на публични средства към истинските, мощни и ефективни читалища и развитието на материалната база според съвременните изисквания. И по-важното – „връщане към преоткриване на гражданското общество” в нови условия.
Пламен Джуров е роден през 1949 г. в Плевен. Завършил е музикалното училище в родния си град и Музикалната академия в София с три специалности: пиано – при проф. Мара Балсамова; дирижиране – при проф. Константин Илиев и композиция – при проф. Марин Големинов. Още като студент става лауреат на националния конкурс „Св. Обретенов“ и председател на Кабинета на младия композитор при СБК.
През 1976 г. започва работа като диригент на Плевенска филхармония, където работи в продължение на шест години. От този период започва да изнася музикално-образователни концерти пред млади слушатели – ученици и студенти. След това проф. Пл. Джуров работи в системата на ДО “Музика” като зам. и Генерален директор и секретар на СБК. Същевременно гастролира в български и чужди оркестри, между които са: Филхармонията в Мексико, симфоничните оркестри в Хавана, Фленсбург, Сараево, Алжир, Скопие и Ленинградската филхармония.
От 1988 г. работи непрекъснато със “Софийски солисти”.
Заедно със “Софийски солисти” е дирижирал стотици концерти в над 30 държави от Европа, Северна Америка, Япония и Република Корея.
Проф. Пламен Джуров е носител на поредица награди за композиция и дирижиране.
Името му е свързано с множество концерти по целия свят, като освен диригент той е и автор на музикални творби. Една от тях е „Тост… за Плевен“ – подарък, който проф. Джуров поднесе на родния си град от сцената на зала „Емил Димитров“ в читалище „Съгласие – 1869“, заедно с Плевенската филхармония, за 70-годишния си юбилей в края на 2019 г.
Миналата година бе удостоен със званието Почетен гражданин на Плевен.
