Големите: Илия Бешков – роден на 24 юли 1901 г.

„В началото бе Словото… и Словото е божествено, а изображението не е!“ – казвал Илия Бешков, когато хвалели рисунките му.

Намирал карикатурите си за недостойни, а за Словото смятал себе си за недостоен. Според него бил еднакво нереализиран и като художник, и като писател. Но всички били запленени и от рисунките, и от думите, а най-вече от самия него.

Биография

Роден на 24.VII. (11.VII. н. ст.) 1901 г. в с. Долни Дъбник, Плевенско.

1918 – 1920 г. – следва в Юридическия факултет на Софийския университет.

1920 – 1921 г. – учителства в Долни Дъбник.

1921 -1926 г. – завършва живопис в Художествената академия при проф. Никола Маринов.

1922 -1923 г. – печата карикатури в сп. „Маскарад“, „Див дядо“, „Българан“, „Стършел“, „Вик“; илюстрира изданията на „Т. Ф. Чипев“ и „Хемус“.

Арестуван за участие в Юнското въстание 1923 г. и повторно арестуван след априлските събития 1925 г.

От 1925 г. – сътрудничи на в. „Пладне“ и редица други издания.

От 1930 г. – член на дружеството „Родно изкуство“.

1936 г. – създава цикъла „Испанска хроника“.

От 1945 г . – преподава в Художествената академия вечерен акт, рисуване, илюстрация и оформление на книгата.

1953 г. – редовен професор в Художествената академия; завежда катедра „Графика“ до края на живота си.

Умира в София на 23.I.1958 г.

Детството

Къщата край барата в центъра на Долни Дъбник, където през 1901 г. се ражда Илия, днес никой не може да види. Отдавна е разрушена. На мястото й стои една каменна плоча. Иначе по външния си вид тя напомняла глухо имение на западнал руски дворянин – ниска и дълга, с продължение под прав ъгъл откъм „Драндавелите“, с много на брой малки прозорци, оградена от зидан стобор. Пред нея се редели петнайсетина черници, садени кой знае кога и от кого. Стопаните на къщата – дядо Бешко Дунов и баба Пена Бешкова Дунова, по баща Дишкова, отглеждали там дъщерята Невена и синовете Стефан, Иван, Дуно и най-малкия – Илия. Който по-късно ще стане Илия Бешков. А още по-късно – професор Илия Бешков. Но по това време той още тича, играе, свири на бъзова свирка… Скача от отделение в отделение, от първия прогимназиален клас до третия. Но идва онази есен, в която той ще тръгне през долнодъбнишкото поле по пътя за Плевен, където ще се запише в четвърти гимназиален клас на Плевенската мъжка гимназия. Облякъл черната ученическа куртка със зелена яка и сложил фуражката с емблемата, изведнъж става душата на класа, а и любимец на всички учители. В часовете веселият пакостник Илия хвърля погледи ту към преподавателите, ту към белия лист от блок за рисуване. Оказва се, че скицира портрети, а една сутрин всички учители виждат наредени в учителската стая своите карикатури, начело с тази на директора. Ако този факт може да се приеме за изложба, то тя е първата неофициална проява на неукрепналия още като карикатурист-художник Илия Бешков. Много по-късно, чак в 1938 г., ще дойде и първата му и единствена официална негова изложба.

Едно средно образование, каквото през 1918-а той вече има, може да му осигури някакво препитание. Ако го вълнуваха мечтите за еснафско добруване. Но други мечти го карат да се колебае в избора си на бъдеще. В родното си село организира кръжок под наименованието „Младежка просветителска земеделска дружба „Ралица“. Записва се да следва юридически науки в Софийския държавен университет, защото лекциите там не са задължителни и може да се отдаде изцяло на работата си в кръжока. Но не угасва мечтата по Художествената академия. Илия взема решение и от 1920 г. става учител, за да дочака едно окончателно проясняване на небосклона. Сбъдва се тази негова мечта и завършва живопис. Но междувременно юнските събития от 1923 г. и априлските от 1925-а го въвличат във водовъртежа на мерзките политически игри, доносничества, интриги. И жестокостта на затвора. В пълния ужас на униженията и физическата болка от мъченията. Цял цикъл рисунки ще отразяват преживяното там. И нищо няма да го заличи.

В Долни Дъбник ще се върне след двайсет години, по време на бомбардировките през 1944 г., вече като известният на цяла България художник Илия Бешков, за да се укрие със семейството си в къщата на своя брат Иван. И да поеме отново по големия път на творец, любим учител и достоен българин.

Преподавателят

Последните години от живота си Илия Бешков посвещава на педагогическа дейност в Художествената академия. Цяло поколение графици и илюстратори са повлияни от страстното преподаване на професора по илюстрация и композиция. А самите лекции, в повечето случаи импровизирани като решения на верига въпроси, възникващи един от друг, са били непрекъсващ извор от мисли, оригиналността на които е добре известна. По-малко известно е, че Бешков е придружавал своите лекции с демонстрации, като чертаел и рисувал пред студентите, за да илюстрира своята мисъл. Хиляди са запазените рисунки, но повечето, както и незаписаните мисли на този рядък импровизатор, са изчезнали завинаги. Всичкото това е една огромна енергия, отделена от могъщ дух, за да се даде начален тласък в бавноподвижната душа на ученика. Без такива думи изобщо не можем да си представим формирането на художника, защото те събуждат творческото начало и изграждат личността. „Доколко ще станете художници, това ще покаже вашият талант, но личности трябва да станете. Бъдете личности, това ще ви каже как да употребите рисунката“ – така напътствал учениците си мъдрият професор. Словото на Бешков не винаги е било понятно за тези, които го слушат за първи път. Но винаги е заинтригувало, забавлявало, увличало. Противоречив, но правдив, забавен, но задълбочен, хаплив, но интересен, оспорим, но неопровержим, не винаги пасващ на твоята логика, но винаги убедителен – такъв е останал учителят в спомена на своите ученици. За един преподавател по изобразително изкуство особено важни са две неща: сам да рисува и да носи целия риск на личното творчество и да може да говори за изкуството, да го тълкува, да разкрие тайните му и да увлече след себе си.  

Всички лекции, слова, беседи, доклади, изказвания, разговори и корекции в учебна или извънучебна обстановка, изнесени от Бешков пред студенти или други лица, но имащи предимно учебен характер, могат да се групират като проблематика или цикли по следния начин: Учебна „композиция“; Етюд, модел, натурна рисунка, академична постановка; Перспективи на сферата; Специални проблеми и закономерности на композицията – анатомия, конструкция, движение на човешката фигура, ракурси и деформация, светлина, обем, маса, гравитация, линия, щрих, стил, перо, ритъм, материя, цвят, колорит, тип, характер, герой, конфликт, контрапункт, състояние, монументалност, монолитност, разказвателност, фрагмент…; Илюстрация; Лекции по учебния план, постановки, анализ на литературни произведения; Инцидентно възникнали теми, различни проблеми на изкуството, философски, политически, актуални – за Рембранд, Леонардо, Гойя, за Константин-Кирил, Ботев, Дон Кихот, Шекспир, Алеко, за Моцарт, Бах, Бетовен, за иконата, античните изкуства, скулптурата, за съвременността, битието, художника, народа, за българина и българския дух…

Публицистът

Емилиян Станев, още преди да е чел есетата и миниатюрната проза на Бешков, казва : „Добре, че Бешков не науми да става писател! Инак всички щяхме да бъдем излишни…“

Бешков е оставил публицистични образци, които са трудно достижими дори за изявени и доказани творци на словото. Като богатство на мисъл и мъдрост и по разнообразие на изразните средства. Така както с молива е създавал неповторими образи върху белия лист, с помощта на умелото съчетаване на всички извивки на речта е сътворил поразяващи със своята афористичност статии, есета, бележки. Единствени са неговите „интервюта“ – с гарвана, с овцата, с лъва, с плъха, маймуната, гъската, магарето, свинята, котката. А в орбитата на тази човешка зоология се открояват чертите на един още твърде несъвършен свят. Но най-пълно Бешков се разкрива в мислите си за изкуството. Казаното от него за карикатурата не може да се срещне в нито една история на изкуството. Тези негови виждания са събрани в очерците и есетата за приятелите му, в които създава образи и творчески портрети, изразявайки мисли и свое отношение към изкуството. Фонът на тия портрети е животът и трагичната съдба на народа от годините на безумните войни и разруха. С портретите на художниците Иван Милев, Пенчо Георгиев, Александър Божинов, Бешков всъщност се подготвя за най-силния раздел от своето творчество – карикатурата. И това е най-пълното и цялостно разкриване на същността и законите на този жанр. „Чудно е, наистина, как тая карикатура, която показва и си служи със законите на изобразяването, се изплъзва от тия закони, нарушава ги и ни отвежда в един свят – смешен, нереален, неотговарящ на законите, разколебан в основите си, който свят все пак приемаме и се задържаме в него, смеем се, радваме се и харесваме. Ние се смеем – това е единственото условие да приемем карикатурата.“ Със същата страст, дълбочина и мъдрост Бешков мисли, говори, споделя откритията си за рисунката, живописта, плаката, илюстрацията. Илюстрацията, пише той, е рисунков съпровод на словесния текст. И едно разказано събитие повторно не бива да се „разказва“ с рисунката, а да се изрази чрез нея състоянието на описаното събитие. Рисунката ще насити само свободните валенции на словесния образ.

Книги и албуми, притежание на Библиотеката при НЧ „Съгласие 1869“

Ярка повест за оформянето на човека, художника, твореца Бешков са бележките, събрани в цикъла „Връщане в миналото“. Защото най-високите дървета са с най-дълбоките корени и те са тези, които ги подкрепят и извисяват над останалите.

„Черната тетрадка” на Илия Бешков излиза от печат за пръв път 2015 г. Книгата включва дневника на художника, воден от 1950 до 1951 г. и през 1955 г., полицейското му досие (от 1925 г. до смъртта му през 1958 г.) и албум с най-значимите му карикатури (1914 – 1958 г.). Книгата включва и снимков материал от архива на семейството на художника. Съставители са покойният Александър Бешков – син на карикатуриста, и съпругата му Савка Чолакова. Дневникът на Бешков е ценно сведение от 50-те години на миналия век, отразяващо събитията през погледа на недолюбвания от комунистическата власт творец.

Художествена галерия „Илия Бешков“

Изискване на Министерството на културата е при възможност художествените галерии, които са по начало художествени музеи, да бъдат именувани на голям художник, който да е родом или да е живял в същия град. До преди двайсетина години, с изключение на три, всички художествени галерии в България бяха отдели към тогавашните окръжни исторически музеи. В Плевен не е така. Сградата на галерията е най-голямата в разгърнат план в страната и специално построена за тази цел – 2 500 кв. м. 1976 – 1977 г. на два обекта в региона се е работило денонощно. На панорамата „Плевенска епопея“ и на сградата на галерията. От 1979 г. художествената галерия „Илия Бешков“, даващ името й като най-значима местна фигура в областта на изобразителното изкуство, се помещава в тази сграда. Първоначалното и старо място е било на сегашния площад „Св. Николай“. Сбирките са били основно от национални автори, част от тях плевенски. В момента, в който се е преместила в новата сграда, се създава възможност за чуждестранна колекция. Тя е дошла с откупки от графичното биенале във Варна и благодарение на международния пленер по живопис, който се е провеждал в Плевен и участниците са били предимно от бившите социалистически страни, но в първото издание е имало и двама американци, участници от западна Германия и т. н. Днес тук се съхраняват над 6 000 произведения на изкуството, обособени в различни фондове: „Живопис“, „Графика“, „Скулптура“, „Икони“, а също и специфичните „Илия Бешков“, „Ангел Спасов“, „Пленери“.

След смъртта на Илия Бешков на практика излиза почти всичко, което той е творил – над 10 албума с рисунки, есета, биографии. Плевенската галерия притежава 1 213 негови произведения. Набавянето им е ставало поетапно – чрез фонд „13 века България“и сина на Бешкав Александър.

Използвани материали: в. BG Север, бр. 29/2006 г., impressio.dir.bg, сайта на ХГ „Илия Бешков“ и на Община Плевен и др.

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*