НЧ „Съгласие 1869“ – Плевен организира национален литературен конкурс за есе/съчинение на тема: „Как да променя света“. Конкурсът има за цел да даде възможност на децата да разкажат как виждат бъдещето и да провокира тяхното въображение.
Пристигнаха 46 есета от цялата страна – благодарим ви, деца!
Четиричленно жури от екипа на читалището: Мая Паскова – секретар, журналист, Боряна Ценова – библиотекар, Стефан Кръстев – писател и Илиана Цировска – издател, прочетоха първо по отделно всички произведения и отделиха най-добрите от тях. Критериите, по които се проведе оценяването бяха: тематична свързаност на есето/съчинението; последователност (логика) на изложението; структура (увод-изложение-заключение); езиков речник и умението да бъде използван; правопис и пунктуация; оригинална гледна точка на автора по темата. Имаше и дебати, и препоръки, но за първите места и в двете възрастови групи журито беше единодушно.
I възрастова група – от 8 до 14 г.
I място – Цветин Радевски – 8 г., Казанлък, ОДК “Св. Иван Рилски”, клуб “Светлини сред сенките”, ръководител: Валентина Димова
II място – Димитър Димитров Петков – 14 г., ученик в 7 клас в СУ „ Емилиян Станев“ гр. Велико Търново
III място -Елизабет Пламенова Найденова, 11 г., 5 клас, ОУ „Д-р П. Берон“- гр. Плевен, Ръководител: Ан. Атанасова
II възрастова група – от 15 до 18 г.
I място -Магдалена Емилова Демирева, 17 г. 11 клас, ПГСАГ „Ангел Попов“, гр. Велико Търново, ул. „Никола Габровски“ №21, Учител по български език и литература: Нели Гергенчева-Видиновска
II място – Симона Василева Василева, 18 г., Сливен, 11 клас, ППМГ „Добри Чинтулов”, Преподавател: Е. Узункирова
III място – Ралица Ивайлова Николова, 18 г., Национална Априловска гимназия, гр. Габрово,
А ето и есетата:
Писмо до бъдещето
Автор: Цветин Радевски
Имало едно време, една много красива планета. Тя се наричала, Земя. Била синьо-зелена, пълна с живи същества, а хората, които били най-умни от съществата, много я обичали.
Минало време. Минало още време, а Земята си оставала същата, само хората се променяли. Те започнали да обичат само себе си. Животните им пречели или ставали само за ядене. Растенията им пречели или ставали само за красота или салата.
Космосът не харесал това отношение. Той пратил един голям метеорит, който паднал на планетата Земя.
Сега, на Земята няма хора. Има малко животни и малко растения. Всички живеят в мир, колкото и да е тъжно това.
ПП: Написах това кратко писмо до бъдещето, като предупреждение към всички хора! Можем да променим всичко, което не ни харесва, като се променим самите ние. Само това е начинът, а аз ви предупредих!
ЗА МАЛКИТЕ РИЦАРИ И ТЕХНИТЕ АНГЕЛИ – ИЛИ KAK ДА ПРОМЕНИМ СВЕТА
Автор: Димитър Димитров Петков
Знаете ли колко деца живеят изоставени от своите биологични родители?
Познавате ли такива деца?
Говорили ли сте с тях?
Знаете ли какви са техните мечтите?
Как заспиват вечер и какво сънуват?
Какви мечти имат?…
Тези и още безброй подобни въпроси искам да ви задам… Когато реших да напиша това есе, в главата ми се блъскаха хиляди думи и чувства. Направих много опити да ги подредя, но колкото повече пишех, толкова по – ясно ми ставаше, че няма да мога да намеря истински подходящите думи, за да напиша, това което съм видял и почувствал точно, защото понякога най – съкровените чувства, не могат да бъдат изразени с думи…
Като дете, което е получавало толкова много любов от родителите си, дете което е усетило силата и, и продължава да черпи сили от нея, въпреки че от две година си имам само мама, няма как да не си задавам горните въпроси. Баща ми, дори от небето, не престава да ме вдъхновява и да ми дава сила и любов, да ми дава надежда и кураж да продължа да следвам мечтите си. Въпреки болката от липсата му, се смятам за истински щастливец, че съм израсъл в такава среда на безусловна и чиста обич. Щом имам семейството си, имам всичко… и именно от там съм научил, че то е най – важното и най – скъпото нещо, което човек може да има… За жалост обаче, не са малко онези, които нямат и никога не са имали тази ценност в живота си.
Искам да ви разкажа именно за част от хората, които нямат това, но понякога те стават най – достойните пазители на най – истински важните неща в живота… За тези деца, които са лишени от чувството си за принадлежност, но избират да са смели и сами да си го създадат. За децата, които са изоставени още при раждането си и въпреки това продължават да търсят любовта, и за хората, които са готови да заместят семейството им. Аз имам честта да познавам много такива деца и техните „семейства“… и с ръка на сърцето мога да кажа, че от тях съм научил какво значи благородство и милосърдие, в истинския му смисъл. Видял съм невероятни постъпки на безкрайна щедрост и човечност, любов и доброта… и все неща, които ме накараха да се замисля още повече за това, как да променя света и да го направя малко по – добър…
Момчето за, което ще ви разкажа, живее в малко градче, заедно с още много момичета и момчета като него, в малки къщички, заедно с техните „майки“. Казвам „майки“, защото това са те за тях, защото се грижат за такива, като него, загърбили своите тревоги и страхове, грижи и проблеми. За тях мога да кажа само това – това са живи ангели – пазители! Те се радват и плачат с децата, подкрепят ги и ги насърчават, дават им сили, за да не се чувстват сами в този огромен свят. Те са осъзнали, че тези деца са смели по принуда, истински храбри и носещи чест, пишещи собствена дефиниция за семейство.
И в подкрепа на всичко това, ще продължа разказа си… Това момче се казва Митко / сигурно има много като него, но се надявам, да има по – малко преживяли такива истории/. Той живее в една от къщичките, за които ви разказах и се е родил с детска церебрална парализа. Като малък е претърпял много операции и в резултат на тях сега вече се движи сам, с помощта на проходилка. Аз го познавам от малък, защото майка ми работи с такива деца. Всеки път когато го видех той ме посрещаше усмихнат и позитивен, като предаваше това и на мен. Макар, че не можеше да бяга като другите деца, той умееше да реди пъзели и да пее и въпреки, че е по – голям от мен, той разговаряше с мен и не забравяше да ме попита как съм. Обичаше да ми разказва различни случки от живота си. И така научих тази история… В началото на учебната година настанили ново момиче в неговата къща и я записали в същото училище, където учи той. Тя се казвала Симона и имала същото заболяване като него, но и проблеми със зрението, който я правело още по – нестабилна и неуверена. Тази диагноза определила и бъдещето и – а именно да израсне, с чувството, че е виновна за това /тук се ядосвам много, защото не е честно такива родители да имат деца/. Имайки наблюдение, мога да кажа за съжаление, че сте щастливци, ако не знаете колко може да са жестоки децата, особено към по различните от тях… Един ден по време на междучасие в училище, двамата си говорели в коридора, когато към тях приближили група деца, които започнали да им се присмиват и да се подиграват на Симона. Митко се опитал да им каже да не се закачат, но те му се присмели. Казали му, че не може да им направи нищо, блъснали я, а тя загубила равновесие и паднала. Тогава Митко, оставил проходилката и изблъскал лошите момчета, застанал до нея и я защитил от нападките. Те го блъскали, но той не отстъпил. В един момент групата момчета се уплашили и се разбягали. След което, той и помогнал да стане и после паднал.
В решителността си да помогне на едно невинно и с нищо по – различно от тях момиче, той забравил, че не може да ходи самостоятелно, но събрал сили и смелост, за да я защити и спаси… постъпил и станал истински рицар. Първо в нейните, после в моите и сега, надявам се, в очите на всички вас. Отраснал без родители, той не е загубил вярата в човечността и доброто, запазил милосърдието към по – слабите и онеправданите. Той защитил честта и продължава да я пази. Радвам се, че го познавам и че мога да се уча от него. Той продължава да предава своето виждане и усещане за новото рицарство, за непреходните ценности в днешния свят, дошли от миналото и свързващи ни с бъдещето.
Тези ценности са стожерите, на които се крепи света! И точно те го правят по – добър! А ние сме длъжни да ги пренесем в бъдещето! Какво друго ни е нужно?!
Промяната започва от мен
Автор: Елизабет Пламенова Найденова
Вътрешният ми глас ме попита: „Мога ли да променя света?“
-Разбира се, че не!- отговорих подигравателно.
– Защо? – учуди се той.
В отговор просто се ухилих. Следват домакинските задължения, домашните, допълнителните часове, разходката на чист въздух в Кайлъка… Както се казва, от този въпрос не остана и следа. Така минаха няколко дни.
Седях, слушах музика и рисувах нещо на лист хартия. Спрях. Спрях се точно заради въпроса, който първоначално не ме интересуваше. Но този път ме накара да се замисля.
– Защо да не можеш да промениш света? Все пак си Човек! А хората, които имат желание и цел, са способни на всичко. – каза призивно вътрешният ми глас.
– Това са пълни глупости. В света, освен мен, има милиони хора, които имат свои проблеми, собствен живот и възгледи. А аз съм обикновено момиче, живеещо в град, за чието съществуване светът не знае. Малко вероятно е някога да ме послушат – отговорих.
– Забравяш, че целият ни свят са самите хора- продължи спора гласът.
Не спрях дотук. Исках да разбера този проблем по-дълбоко. Зададох си въпроса: „Кой тогава е способен да промени света?
Светът може да бъде променен от този, който има влияние върху него, поради когото той често се променя не към по-добро. Кой му влияе? „Човекът!“ – след известно време получих отговор „да, именно Човекът!“ Заради нас- хората възникнаха много проблеми, които изискват незабавни решения. Това са екологични, икономически и политически, хуманни, всичко зависи пряко от хората. Понякога може да изглежда, че промяната на света към по-добро е невъзможна. Но нашите действия, дори и най-малките, могат да имат голямо влияние и да повлияят на света около нас. Можем да влияем на другите, като даваме пример, показвайки загрижеността си за природата, другите хора, животните.
Всяка наша постъпка трябва да има смисъл. Дори тогава, когато решаваме къде да хвърлим боклука. В края на краищата много хора го пускат, без дори да погледнат къде или го подритват, като си мислят, че никой не ги е видял. Да е един човек…. Но, има още милиони като него. Сега да си представим колко боклук ще има тогава? Всички ще бъдат ужасени. Това е една от причините за глобалните проблеми със замърсяването. А за да ги избегнем, просто трябва да изхвърляме боклука на специално определено място.
Дадох този пример, защото е прост, но в същото време и най-очевиден. В крайна сметка по тази схема възникват всички проблеми, които ни вълнуват. Така че всяко необмислено действие може да доведе до сериозни последици.
Щом човек промени мислите си, то също ще се променят неговите чувства и действия. И не само защото той ще наблюдава света около нас от различен ъгъл, но и защото ще даде пример на хората да разберат, че нашият свят е създаден не за враждебност и разрушение, а за красота, любов и доброта. И не е никак трудно да го видиш като едно чудесно място за живеене. Трябва само да го погледнеш все едно за първи път използваш очите си. Тогава няма как да не забележиш тази чудна земя, на която сме родени – тази древна и неземно красива България. Ще видиш колко богата е палитрата на живота в нея, с колко плодородие е дарена тя, каква пълноцветна прелест изпълва пространството навсякъде около нас- дивни цветя, чийто аромат се носи навред и не можеш да му се наситиш, високи планини и склонове, осеяни с билки. Ослушваш се и чуваш птиците, които виртуозно ги огласят. Поглеждаш дървета, които се натруфят с нежната романтика на сезоните. Можеш да си позволиш да се порадваш на тази космическа красота и да я обикнеш.
В този момент решаваш да събереш букет полски цветя и си мислиш, че само ти си достоен да се любуваш на тази красота, без изобщо да се замислиш за другите хора и горски обитатели. Но тези цветя изсъхват за няколко часа и вече няма да ти доставят желаното удоволствие, а и другите хора няма да могат да се възхищават на този бунт от цветове и хармония в живата природа.
Напълно неприемливо е човешкият егоизъм да взема връх. Няма ли да е по-добре да вземеш фотоапарат, когато си разходка в парк „Кайлъка“ и да заснемеш тази красота, а след това да я прехвърлиш на своя работен плот на компютъра или да я споделиш в социалните мрежи. Тогава цветната поляна ще радва и теб, и всичките ти приятели повече от един ден.
В горещия летен следобед всеки иска да се поглези с безалкохолни напитки или сладолед. След като удовлетвориш желанието си, не бързай да хвърляш опаковката или бутилката по-настрани, мислейки, че там не се вижда. Това няма да направи парка или града ни по-чист. Не е никак трудно да се преминат допълнителни 50 метра до кофата за боклук и да оставиш боклука в нея.
Накрая, огледай се и виж хората, такива като теб и мен- създания на тази величествена природа, която ни е доверила своето изобилие! Позволи любовта да нахлуе в душата ти! Само така ще се почувстваш щастлив, че живееш в тази хармония със себе си и всички живи същества около теб.
Нека помислим колко полезни и добри неща можем да направим, ако нямаме завист, гняв, високомерие и други пороци. За това, не е нужен даже „списък с добри дела“ за днес. Трябва само да се отнасяме към живота така, както искаме той да се отнася към нас.
Нека да обръщаме повече внимание на нашите действия и думи, тъй като те могат да повлияят на другите. Необходимо е да се стремим към доброта, толерантност и уважение към хората, независимо от тяхната култура, вяра и убеждения, да помагаме на нуждаещите се и тези, които са в трудни житейски ситуации.
Когато минете покрай възрастна жена, която носи тежки чанти, помогнете й. И не го правете, очаквайки награда, а просто така.
Според мен помагаме не само в полза на другите, но и за себе си, за да се почувстваме полезни и удовлетворени от действията си. Нека не забравяме, че това е наша социална отговорност – да помагаме на тези, които се нуждаят от нашата помощ и да подкрепяме благотворителните организации.
Вярвам, че ако всеки прави нещо мило и добро всеки ден, светът ще стане по-добро място за живеене и ще бъде много светъл и цветен благодарение на мен, теб и всички хора. Вярвам, че само чистотата на душата може да превърне един мръсен, сив свят в уютен и спокоен свят за всеки. Тогава неговата територия ще бъде безгранична.
В крайна сметка най-важното е да не се страхувате да предприемете действия. Можем да започнем със заобикалящата ни среда и бавно да разширяваме възможностите си за по-добро бъдеще за всички. Само така можем да променим света към по-добро.
Трябва да бъдем активни в нашия град или регион. Например, да участваме в облагородяването на паркове и площади, в организирането на спортни събития, фестивали и доброволчески програми. По този начин ще направим града ни разнообразен, проспериращ и привлекателен.
Растейки, аз постоянно променям себе си: ставам по-организирана, по- активна, опитвам се да се отнасям към хората по-внимателно и толерантно, да бъда открит и мил човек. Да, това е моят избор… Избор, който може да промени този свят към по-добро!
Ако всеки, решил да започне промени от себе си, има поне един последовател, тогава можем да считаме, че сме успели.
Как да променим света…
Автор: Магдалена Емилова Демирева
Всяко дете обича да гледа филми, където супергероят с всемогъщи сили спасява света от силите на злото. Всяко дете се е преобличало и е заставало пред огледалото, казвайки някоя крилата фраза и след това се е втурвало на бегом из апартамента, борейки се с въображаеми неприятности. С времето започва да опознава по-съществени части от необятния свят и несъзнателно се сблъсква с реални пречки и злодеи.
Но думата свят е много мащабно понятие. В какво се изразява светът за един човек? Със сигурност нашият мироглед не може да обхване всяка точка от картата. За борците за свобода, светът е бил родината, която са спасили. Казваме, че те са загинали за нея, но всъщност правилното е, че са ѝ посветили живота си. Един художник може да нарисува безброй пейзажи на бялото платно, но не пейзажът, а картината ще бъдат това, което ще доставят радост на душата му. Художникът спасява платното от еднообразието, с което е създадено, както и обществото от живот без капка цвят. Той има дарба да изобрази всичко през неговата призма и да отключи най-различни чувства във всеки един, който погледне творбата му. Фотографът живее за всеки един кадър, в който е видял това, което зрителите дори и да видят, няма как да усетят поради липсата на присъствие. Той запечатва всеки миг, който иска да запомни, да сподели, да разкаже. С едно щракване ни кара да забележим незабележимото за окото, което няма за цел да открива красотата на всеки детайл. Носи послание на всички със забързано ежедневие да намалят темпото и да видят това, което се намира точно пред очите им, а никога не са оценявали. И колко всъщност е лесно да се докоснеш до всяко едно място от снимките. Една крачка или един билет разстояние. А писателят – човек, който с едно изречение може да отключи неописуема любов към страшната нощ, най- мрачния и дъждовен ден и да блесне слънце в душата и да грейне усмивка на лицето. Творение, спасяващо от загуба на надежда, от чувство на самота. Музикантът може да ни накара да излезем от дупката, в която понякога сме попаднали. Да пусне емоциите, които задържаме и ни задушават. Да ни подтикне на фона на любимата песен да направим всичко, което се боим да сторим в тишината и просто да сграбчим момента. Доброволците – тези, без които доброто би се превърнало в мит. За тях светът е изтъкан от добрина, помощ, каузи. Те са хора на действията. Хвърлящи се с пълно сърце за всеки и всичко, в което вярват и виждат смисъл. Те виждат смисъла и го създават същевременно. Карат ни да не спираме да вярваме, че доброто не е погубено. И те не са единствените. Мечтите, страстите, призванията на всеки един от дадено общество, са тези, от които светът има нужда. Събуждаме се всеки ден и започваме на- чисто и първо променяме себе си, после начина, по който се чувства човекът до нас. Това се превръща в една безкрайна верига и изводът е, че всички сме доброволци на един свят. И го спасяваме по всевъзможни начини. Ти си целия свят за някого. Ти променяш нечий. Някой променя твоя свят. Ти и всичко, което вършиш имате смисъл. Светът претърпява промяна всекидневно и всички сме част от нея.
Доброта – най-лесната магия
Автор: Симона Василева Василева
„Доброта“, съществително име. На пръв поглед – най-обикновена дума, една от многото. Но ако се замислим, добротата не е ли действие? Не е ли един вълшебен акт на солидарност? Не е ли едно най-просто действие породено от чувството на съпричастност? Когато стъпваш в обувките на човека срещу теб, приемаш и разбираш чувствата му и правиш неочакван завой в действията си. И тогава, след като си усмихнал един непознат и си помогнал не само на него, но и на теб самия, разбираш, че добротата не е дума, не е и постъпка, а подарък. На него не му трябва лъскава опаковъчна хартия или голяма панделка. Дар, с който заемаш твоите собствени сили на някого, когато има истинска нужда от тях, вместо да му напомняш за неговата слабост.
„Каква искаш да станеш когато пораснеш?“. „Добра“ – съм казала тихо аз на госпожите в детската градина. Дали моето малко аз би било доволно от мен ако ме види днес? Да, убедена съм, че ще бъде. Всеки ден, без почивка, дори и по празниците, спазвам едно златно правило – винаги бъди мила и сърдечна. Не само заради дълбоката ми вяра в поговорката, че добротата краси човека.
Истината е, че никой от нас не иска да показва мъката, страховете и притесненията си пред околните изатова често секрием под твърда обвивка, която ни представя като перфектни. Но макар и здрава, тя много лесно може да бъде пропукана от острите стрели, които всеки от нас притежава. Те са безкрайни оръжия и ние всекидневно носим тежкия колчан на гърба си. Изстреляме ги във всички посоки, често дори безцелно, но се случва част от тях да се забият в нечии сърца. Дори понякога не разбираме, че сме направили подобна грешка и не успяваме да я поправим навреме, но онези, които са наранени я усещат. Знаете кои са тези стрели. И вие сте усещали болката от лошата дума или от онази „уж“ шега, в която се крие горчивата истина. От тях боли толкова много, нали?
Така се разбиват емоции, чупят се чувства, мечти, развалят се цели Вселени, които доскоро са отразявали душата на човека. И я няма вече смесицата на цветове, разнообразието и красотата му, той се превръща в черна дупка. Поредният съкрушен човек. Това е силата на думите. Как ще я използваме, избираме ние. Но тук се намесва добротата. Тук се намесвам аз. И ти. И ние сме онези „сеячи на надежда“, които ще спасят света, както казват в приказките. Ние също имаме колчан с онези стрели, но в ръка носим и кошница с усмивки. И торбичка с комплименти. И чанта с прегръдки. И една голяма туба вълшебно лепило, с което събираме частите на мечтите и ги залепяме отново. Съединяваме емоциите и ги връзваме едно за друго както си бяха. И това лепилото никога няма да свърши и кошницата ще е все така пълна, защото добротата не струва нищо, но е безценна. Както за теб, така и за мен.
Но жива ли е още тя? Или се е изгубила някъде между нас самите. Аз бих отговорила, че тя си е тук, при нас и никога няма да си тръгне. Тя не се плаши от забързаното ни ежедневие и далеч не мисли да бяга от непознатото. Всяка седмица се срещам с леля Пепи. Тя е на повече от 60 години, но продължава да работи като магазинерка в голяма верига хипермаркети. Работата ѝ е тежка, натоварваща и трудна. Има много отговорности и задължения, но винаги когато се срещнем тя ме поздравява. Колкото и кратко да е времето, за което ми маркира продуктите на лента, тя никога не пропуска да ме попита как съм, как върви училището, споделяме си една на друга радости и тревоги и ме обича все едно съм нейна собствена внучка. И не се държи така само с мен, с клиентите, които не познава проявява същия характер. Косите ѝ са чупливи и сиви, ръцете ѝ набръчкани, носи очила, които правят очите ѝ да изглеждат доста по-големи, но съм сигурна, че усмивката ѝ е същата както от преди 50 години. Все така нежна, сладка и така стопляща сърцето.
По същият начин се държи дядо Митко, който живее в моя квартал. Сигурно е на повече от 80 години. Върви приведен напред, подпира се на бастуна си, пристъпва бавно и едва-едва, защото е немощен, но винаги когато ме види намира сили и ме поздравява с беззъба усмивка. Когато беше по-млад помагаше постоянно в квартала. Беше толерантен към всички. Не делеше хората по етнос или религия. За него те бяха или добри, или лоши. С ромите танцуваше и пееше, с българите пиеше, с турците ядеше, но с всички се веселеше искрено и всички обичаше поравно. Когато някой правеше ремонт вкъщи – той отиваше да боядисва. Друг сменяше нови мебели – бягаше да помага с пренасянето. Той се грижеше за общата градинка, поливаше я, косеше я, жена му беше засадила какви ли не цветя. Но тя наскоро почина и старецът остана сам. Годините му натежаха, самотата донякъде също. Децата им ги няма, някъде по чужбините. Един ден се прибирах от училище и Митко ме спря. Подаде ми телефона си и ми каза: „Може ли да го погледнеш, ти нали им разбираш на тези новите технологии, нещо не работи.“. Аз взех телефона му, разгледах го и след като се уверих, че всичко е наред му казах: „Няма, дядо Митко. Всичко е наред. Какво те притеснява?“. „Ами, децата не са ми се обаждали от два месеца…“. Тогава цялата изтръпнах, въздуха ми спря, сърцето ми започна да бие лудо. Знаех истината каква е и ме хвана страх, че и той също, затова казах първото нещо, което ми дойде на ум: „А, то ще е от Интернета. Чакай пак да видя.“.Никога няма да забравя очите му. Те грейнаха от щастие тогава. Той се усмихна, бе толкова щастлив. А аз се правех, че натискам нещо на телефона и му казах: „Ето, готово. Скоро ще ти се обадят, не се притеснявай.“. Аз му дадох надежда. Та тя му бе толкова нужна. На другия ден го срещнах отново. Той ме стискаше за ръката, докато ми разказваше, че са му звъннали и са си говорили и са добре, там, в чужбина. И как му били обещали, че ще дойдат за Коледа, даже билети за самолета си били взели вече. Когато го слушах как ми разказва с треперещ глас разбрах, че той отново бе сигурен, че е обичан.
Безкрайна доброта винаги ще има, но и винаги ще трябва. Нужна ни е всеки ден, без грам съмнение. Нужна е да бъде прилагана на всички, за да могат и те да повярват в нея. И трябва да се започне от училище, защото там се намират най-големите дарители на доброта – децата. Много от тях са мили, добродушни и благосърдечни, но рядко усещат някой да се държа така с тях. Повече дават отколкото получават. А някои от тях нямат много какво да дават, защото нямат средства да си позволят дори и най-нужните материали, като дрехи, обувки или учебници. И вината не е в тях, не е и в техните родители и никой не бива да сочи с пръст, защото никой не знае цялата история и може би вижда само малка част от нея. И вместо да съдим, можем да помогнем. Да се обединим и да подадем ръка, вместо да се преструваме, че не виждаме каква е истината. Би била прекрасно ако училищата осигуряват необходимите учебници на всяко дете, чиито семейни доходи са ограничени. Защото в противен случай те са принудени да работят тежка работата през лятото и да си спестяват левче по левче. Ако училището помогне на тези деца ще има равенство между всички ученици, ще се постигне обща толерантност и приемственост. Ще се сложи край на безкрайните притеснения в чистата детска душа и ще се открие началото на една нова учебна година, която да е с равен старт за всички. А чрез знанията, които ще получат от своите нови учебници и милия жест, който ще им отправи училището, те ще се вдъхновят и ще успеят да подобрят нашия свят към по-добро.
Ние трябва сами да стигнем до извода, че е нужно да се отнасяме към всички с доброта и уважение, не защото те са учтиви, а защото ние сме. Добротата не донася беди, не боли и не струва нищо и никога няма да съжалиш, че си се отнасял мило с някого. Тя не се учи в училище, не пише за нея в никоя книга. Не е нужно да си вълшебник и да имаш магическа пръчка, за да можеш да я правиш. Никой не знае кога ще се научи на добро. Може да е на пет или на петдесет и пет години. И дори не е нужно да правиш нещо специално за да си благ, защото много често това, от което имат нужда хората не е брилянтен ум, който да говори, а чисто сърце, което да слуша.
И запомни едно последно нещо от мен: Любовта и добротата никога не могат да бъдат похабени. Те винаги променят и благославят този, който ги получава и този, който ги дарява.
Готов ли си да бъдеш дарител на приятелство, любов и надежда?
Как да променя света?
Автор: Ралица Ивайлова Николова
Човек се ражда сам, но живее в общество. За да живеят пълноценно, хората в едно общество трябва да имат желанието да се развиват,умението да работят заедно и готовността да си помагат един на друг. Отделният човек е първоизточникът на промяната и двигателят на едно общество. Клишираният израз ,,Промяната е възможна, когато сме единни’’ е особено актуален днес, във времена, в които хората се отдалечават един от друг и насочват мислите си към живот съсредоточен само върху тях самите. Нуждаем се от прозрението, че понятието ,,егоцентризъм ” е обратнопропорционално на стремежа на обществото към промяна.
Терминът ,,общество’’ идва от латинската дума societas, която от своя страна произлиза от съществителното socius – другар, приятел. Понятието акцентира върху невъзможността ни да съществуваме отделно от обществото, което се явява като нашия ,,разширен ум’’ и ,,тяло’’.С изменението на старите ни навици и присъствието на технологиите обаче ние бавно се отдалечаваме от общността.
Новите технологии носят в себе си промяната и забързаността. Благодарение на един клик те ни позволяват да преоформим всичко, което не ни харесва, и да създадем своята перфектна реална виртуалност. Технологиите изкорениха стария ни начин на живот и ние се чувстваме длъжни да променим представата си за всичко ,,старо“. Обичаме да преобръщаме представи, да променяме ценности, да разменяме правилно– неправилно, добро – лошо, да променяме значението на думите, тяхната тежест, поставяме нови ,,трендове’’ с лекота. Негативната черта на бързото разрастване на технологиите е недостигът на време – не само не ни остава време да поддържаме контакт с близките си, но и с нас самите. Не ни остава време да обърнем внимание на собствените си мисли – не успяваме да анализираме този огромен поток от информация, нямаме време да бъдем критични и в един момент започваме да се ,,давим’’. Не ни остава нищо друго, освен да се пуснем по течението.
Призивът за любов към ближния и към себе си е познат от далечни времена. Преди около 4-5 години обаче в интернет пространството нашумя темата за любовта към нас самите, по- позната като self– love. Движението в социалните мрежи ни подтиква да обичаме себе си и да обръщаме повече внимание на действията си, навиците си и думите, които отправяме към себе си. Идеята, че любовта към другия идва от любовта към нас самите никак не е за подценяване. За да сме способни да създаваме пълноценни връзки с останалите, е нужно първо да се вгледаме в нас самите. Цялата концепцията за любовта към нас самите е положително натоварена, но много хора я разбират егоцентрично.
Сегашните разбирания за self– love са, че трябва да защитаваме и отстояваме себе си, без значение какви поражения нанасяме върху околните. Прекрачването на границата между self- love и егоизма е свързано с отношенията ни към останалите. Любовта към нас самите няма допирни точки с действията ни в ущърб на околните. Социалните мрежи ни учат, че ако искаме да оцелеем в обществото е нужно да отстояваме себе си и да поставяме себе си на първо място, без да се съобразяваме с хората, които ни заобикалят. Вследствие на това връзките, които създаваме в днешно време – било то с хора от отсрещния пол, или с приятели, са ефимерни. Тази неспособност се отразява и върху нашето общество.
Векове наред предците ни са се борили да изградят системата на днешното общество. Чрез отдалечеността от обществото набюдаваме своеобразното „подивяване” и проявата на недоверие и жестокост от страна на хората, което води до разрушаването на социалните норми. Връщаме се към законите на джунглата, но под маската на модерните технологии. Нуждаем се от прозрението, че понятието ,,себичност” е обратнопропорционално на понятието ,,общество’’. Няма как да променим света в положителна посока,ако връзките ни с обществото са погубени и ако мислим само и единствено за собственото си благо.
Замисляме ли се какво ще се случи, ако човек остане напълно сам, смятаме ли, че сме способни да оцелеем? Неслучайно Аристотел е казал: “Всеки, който не е способен да общува, или пък се смята за самодостатъчен и не чувства потребност от общуване, вече не представлява елемент на обществото и става или звяр, или Бог’’. Думите на авторитетния философ подсказват невъзможността от оцеляването и развитието ни като отделни единици. Чрез отдалечаването от обществото ние губим връзката не само със социума, но и със себе си и се връщаме ,, назад’’ – към първичното, дивото, животинското.
,,За да се възпита едно дете, е необходимо цяло село’’ е известна ирландска поговорка, която съдържа в себе си механизма на функциониране на обществото. Всеки има принос и отговорност към възпитаването и изграждането на човешката личност, така както всеки има принос и отговорност към изграждането на социума. Обществената среда определя нашите действия, нашата идентичност, нашето самосъзнание. Ние, човешките същества, сме социални същества. Появяваме се на света в резултат на действията на другите и оцеляваме тук в зависимост от другите. Независимо дали ни харесва, или не, почти няма момент от живота ни, в който да не се възползваме от постъпките на околните. Поради тази причина не е изненадващо, че по-голямата част от щастието ни и успеха ни се раждат в контекста на взаимоотношенията ни с другите. Благодарение на околните ние оформяме нашите възгледи, стремежи, разбирания, опознаваме и развиваме себе си.
Човек е част от обществото, така както гражданите са част от държавата и за успешния им съвместен живот са нужни добродетели като толерантност, благоразумие, справедливост, умереност и милосърдие. Отправната точка на всяко прогресиращо гражданско общество е отделният човек. Човек, който благодарение на отношенията си с околните и действията, които предприема с тях или подтикнат от тях, създава промяната. ,,Човек не бива и не може да живее само за себе си’’ е цитат от романа ,,Железният светилник’’ на Димитър Талев, който утвърждава схващането, че чрез обществената ни обединеност- развитието и промяната на света в положителна посока са възможни.
Leave a Reply