За българите в древността дните по Водици (5, 6, 7 януари) са били последните дни от годината. Празникът Водици води началото си още от преди Христа и е бил приеман като символ на живота и сътворението.
Представяме ви откъс от „Голяма книга на българските празници и обичаи“ – част от фонда на Библиотеката на НЧ „Съгласие 1869“, от който ще научите любопитни подробности от народния фолклор за … водата.
В легендите за създаването на света се разказва, че първоначално водата е покривала земята, т.е, тя е първият и вечен елемент на творението. В мирогледните представи на българина водата (море, езера, реки) е преход към отвъдното, затова се вярва, че мъртвият преминава през мост над широка и дълга река по пътя си към оня свят. В някои региони при тълкуване на сънища мостът означава тъкмо това – смърт.
Отражението на гладката повърхност на водата се отъждествява с огледалото, а то също осъществява връзка между двата свята, позволява да се надникне в отвъдното, затова често се използва при гадания. Огледалото носи символиката на прехода и поради тази причина заема важно място и в сватбените обреди. То скрепява съюза между младоженците, след като се видят заедно отразени в огледалото, а в някои региони булката през целия сватбен ден носи в себе си огледало.
Едни от най-старите фолклорни разкази са свързани с представата, че всяка вода, всеки водоизточник има свой стопанин. Обикновено това е митично създание – водният бик*, змеят или самодивите*. С тази представа са свързани и забраните да се посещават водоизточници през нощта. Понякога в самодиви се превръщат и обикновени момичета, осмелили се да отидат нощем до чешмата.
Текстове на народни песни и легенди разказват за хора, които са отишли там, видели са самодиви да си перат ризите и когато се прибират у дома, ги втриса и умират. При използване на вода при баене за уплаха например се казва, че тя „иде от планини, от висини, дето се събират самодивите“ и само водата може да каже на морето, а то на самодивите да извадят уплахата.
Реките също могат да крият тайни – 6 тях през лятото живеят самодиви, а във вировете – дяволи и други лоши същества от отвъдния свят. Затова и покрай реки не се минава нощно време. Езерата също нерядко са владение на вили и самовили. В тях те се къпят, къпят и децата си, там поят и своите хвъркати елени. Често езерата се обитават също така и от змея и водния бик.
С водата се свързва и митичният образ на змията*. В Средните Родопи се вярва, че всеки извор, в който има змия, е лековит. Съществува практиката човек, който пие вода за пръв път от извор или ч чешма, да остави конец от дрехата си. Смисълът на този обичай е да се спечели благоразположението на стопанина на извора, често мислен като змия. Въпросът за произхода на змията е вълнувал народното въображение. Според някои запазени поверия змията може да произлезе от косъм на конска опашка – паднал във вода, той започва да се движи и се превръща В змия. В Самоковско и Средните Родопи се разказва, че Слънцето се навело да пие вода, но една змия му клъвнала окото и така то останало еднооко, а иначе щяло да изгори земята.
В традиционния мироглед водата показва известно отношение и към представата за хаоса, защото от нея в началните времена на Сътворението е създаден подреденият човешки свят. Там живеят и различни същества с разрушителна сила, например Дяволът, който олицетворява хаоса и причинява смърт чрез удавяне. Разказва се и за особено същество, наречено давник, което обитава дълбоките кладенци. В същото време съществува и вярата в свещени извори, аязми, които често се намират край църкви, манастири или оброци. Те се покровителстват от християнски светци като Св. Богородица*, св. Петка, св. Козма и Дамян и др. Водата им лекува различни телесни и душевни болести, затова вярващите я използват за пиене или измиване на болните места, а понякога се обливат или се потапят в самия извор.
Водата заема много важно място в най-различни обредни и лечебни практики, особено ритуално чистата вода. Магическа сила притежава „мълчаната вода“ – донесена при пълно мълчание, както и водата, загребана наведнъж („неначената“) и донесена от момиче с живи родители. Например при напяване на пръстени на Васильовден* или Еньовден* водата се донася в мълчание предишната вечер в бяло котле или гърне, оставя се да пренощува под звездите, на покрива или под трендафил. В гадателните обреди на мълчаната вода се приписва голяма сила, тъй като мълчанието се свързва с другия свят и се вярва, че водата служи да се установи контакт с починалите предци. От тази връзка произтича и магическата способност на водата да предсказва, което е запазено най-вече в моминските гадания: при кумиченето на девойките на Цветница (Връбница)* в реката се хвърлят венчета или залъчета хляб. В Родопите срещу Бъдни вечер* девойките сеят жито в реката, като вярват, че когото сънуват през нощта, за него ще се омъжат.
Лечебната сила на водата е особено голяма в определени дни – например на Гергьовден* в Средните Родопи се къпят за здраве в ляв извор. Народната вяра приписва магическа сила и на росата, най-често сутрин на Гергьовден или Еньовден се търкалят по росната трева за здраве. Съществува легенда, че вечер слънцето се къпе в морето, за да се охлажда, а сутрин изтръсква водата и това е росата. С роса се заквасва млякото, но тя може да се ползва и за вредоносни магии. На Еньовден магьосниците обират росата от чуждите ниви, която после изцеждат в своите, а също така свалят Луната, за да я издоят, и това сваляне става с помощта на вода (в дол, в котел), където тя се оглежда. Особената връзка между Луната и водата е представена в следната гатанка: „Опулен байчо над вода виси. Що е то? (Месецът)“.
Водата е важен атрибут в редица календарни обреди – без вода на трапезата на Бъдни вечер, Гергьовден, Спасовден* не се кади; на Бабинден* се полива на бабата акушерка да си измие ръцете; на Йордановден* u Ивановден* за здраве се къпят имениците, а пръскането със светена вода осигурява изчистване на къщите и хората от зли сили. Водата става „добра“ за къпане след Благовещение*, тъй като се вярва, че тогава мечката* вече се е окъпала в реката*, и т.н. Водата присъства и в семейната обредност. При раждането съществува следният обреден диалог: Родилката сяда върху обърнато корито или гърне и бабата я пита „Какво бродиш?“, а тя отговаря: „Вода бродя“. В следсватбените обичаи, ако момата не е „добра“, хубава“ (девствена), я водят на реката, къпят я и я карат да гази реката, за да отнесе водата лошотията и да се очисти цялата къща. След погребение всеки трябва да измие ръцете си, а на гроба на починалия се прелива с вода
В приказките става дума за жива вода – тя има силата да съживи умрял човек. Вярва се например, че орелът не остарява, защото отива накрай света, къпе се в жива вода и се подмладява.
С водата са свързани и чешмите, които народът ни е градял с вярата, че така прави нещо добро, което ще остави след себе си. „От извор чешма да сториш“ – казват не само майсторите, които правят чешми и за които това е занаят, но и всеки, решил да съгради чешма, за да може умореният пътник да пийне студена вода и да си почине до чешмата. В миналото по-заможните българи поръчвали изграждането на чешмите – за благото на цялото село, за спомен от някое радостно събитие или в памет на близък човек. Повода увековечавали с надпис, в който често присъствали и техните имена. Шеговита гатанка описва чешмата така: „Имам една невеста, който мине, все я целува“.
Leave a Reply