На 28 май 2021 г. се навършиха 145 години от смъртта на Киро Петров Занев
„Хеле се малко посабудих, откак зех вестници да прочитам и по-учени от мен да питам, зех към учението да гледам… разбрах що е народ, зех народа си да обичам, за доброто му да тичам, зех да мисля свободно, за всяко дело народно.“ Бачо Киро
Безбройни са достойните български личности, допринесли по един или друг начин за благото на хората около себе си. Повечето са останали анонимни, други са позабравени, но не са малко имената, които се помнят и почитат и днес. Безспорно сред тях е Киро Петров Занев, известен като Бачо Киро.
Киро Петров Занев (Бачо Киро) е роден в Бяла черква /тогава Горни Турчета/ на 7 юли 1835 г. Още 6-годишен остава без баща и се налага да от малък да започне да работи, но все пак майка му намира начин да го образова – праща го в Батошевския манастир. Едва на 17 години става учител – първо в село Коевци, после в Мусина, Михалци, Вишовград, а от 1857 г. почти до смъртта си в родната Бяла черква /Горни Турчета/. Преподава по модерни методи, създава читалище и театър, организира почитането на светите братя Кирил и Методий, пише патриотични, бунтовни стихотворения и се запознава с много от борците за освобождение на България.
По пътя на самообразованието и с упорит труд израства като виден възрожденски просветител. Ползва се с голям авторитет както сред българското население, така и сред турското. Въвежда взаимоучителната метода, таблиците за обучение и „Рибния буквар“. Работи за патриотичното възпитание на младите, въвежда честването на празника на славянските просветители. Бачо Киро пише стихове посветени на съдбата на поробена България и призовава към бунт и свобода.
През 1869 г. учредява първото селско читалище в България – „Селска любов“. През 1870 г. създава първия селски читалищен и училищен театър в България. Между 1870-1871 г. е дописник на вестник „Македония“. През 1864 г. повежда населението и със сопи прогонва търновския гръцки владика Григорий.
Учителската му дейност посява семената на свободолюбието в учениците му и това ясно проличава в заветния миг – когато избухва Априлското въстание, над 100 съселяни се доверяват на авторитета на Бачо Киро и се включват в четата му! В село Мусина, където е сборният пункт, се стичат още десетки души от селата, където на младини е преподавал Киро Занев. Начело на голямата чета застава поп Харитон, но на практика Бачо Киро е не по-малко неин водач.
В тайните на освободителното дело го посвещава отец Матей Преображенски. Близък приятел е на Христо Иванов-Големия. През февруари 1872 г. е основан Бялочерковския частен революционен комитет с председател Бачо Киро Петров. Сред основателите са Ангел Кънчев и отец Матей Преображенски.
След решението на Гюргевския комитет за въстание в България през пролетта на 1876 г. успява с помощта на свои съмишленици и съратници да организира в Бяла черква чета от повече от 100 юнаци. В сборния пункт в с. Мусина е сформирана по-голяма чета под общата команда на поп Харитон Халачев. Бачо Киро е избран за член на щаба. Взема участие в епичната и неравна битка с войската на бригадния турски генерал Фазлъ паша през 9-те майски дни на 1876 г. в Дряновския манастир. Той е сред малкото оцелели след 9-дневната битка. Успява да се укрива известно време край родното си място, но в крайна сметка е заловен и осъден на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена на 28 май 1876 г. във Велико Търново, като след Освобождението на това място е издигнат паметник. На север от него, нагоре в старата част на града, се намира и общият гроб, където е бил погребан.
На Бачо Киро в Дряново са кръстени една от пещерите до Дряновския манастир, туристическото дружество, хижата до манастира и една улица в централната част на града.
Особеното при Бачо Киро е, че докато едни спорят как България трябва да постигне свободата си – еволюционно или революционно, той успешно съчетава и двата подхода, изявявайки се като отличен учител и храбър четник. Добре го е казал Филип Смидов, негов съвременик:
| „Той стои с нещо по-високо от обикновените българи с оръжие, защото тези последните, макар да съзнаваха идеала, за който се решаваха да мрат, нямаха онзи широк и висок кръгозор до висша степен към този божествен идеал, какъвто беше развит в ясния дух на Бача Кира. На глед и на говор той беше човек кротък, тих, мирен, но на дело той беше великан незаменим.“ |
Приживе издава три книги: „Описание на село Горни Турчета“ (1870), пътеписите „Пътуванието на Бача Кира“ (1873), „Второто пътувание на Бача Кира“ (1874). В ръкопис остават много стихотворения (сред тях и поемата „Пруско-френската война“), историографски и фолклористични изследвания-летописни бележки за въстанието на дядо Никола (1857), Хаджи Ставревата буна (1862), четата на Филип Тотю (1867), четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868), „Софийското приключение“ (1873), сраженията на четата в Дряновския манастир. Събира множество фолклорни материали, част от които изпраща на Петко Славейков в Цариград.
Останали са 34 ръкописни сборника на Бачо Киро и учениците му с общ обем 4470 страници.
Leave a Reply