Всяко българче знае поне едно стихотворение, посветено на Апостола на свободата Васил Левски. Представяме ви четири стихотворения, които са малко познати, написани от известни български автори:
Дамян Дамянов
Над тефтерчето на Левски
„НАРОДЕ????“
стр. 115
…А страничката, види се, е мокра…
Какво? Сълза? Кал? Кръв?… Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал – тъй чист дълбоко?
Той – чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал – ако е кал? – сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир „Народе????“ И мълчат! Мълчат!
Какъв „народ“? И кой „народ“? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения – него – да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!…
За същия… Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ „свещен“…
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял – „Народе????“
Ни глас, ни образ… Питанките – в мен!
И, грях – не грях, ги вадя и се кръстя –
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо…
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!
Следите на Апостола
Две следи във снега. Две човешки следи.
Все към Къкрина. Право нататък.
И над тях — две лукави и жълти звезди –
позлатени очи на предател.
Две следи във снега. В най-дълбокия сняг,
пет столетия трупал в душите,
скрил до покрив къщя и сърца, той все пак
не успял да затрупа следите.
Две следи. Там снегът и до днеска кърви –
ах, навярно човекът е куцал.
Знаел той — имал сума ти път да върви —
от въжето до моите внуци.
От султанския съд чак до мойта душа.
Път мъчителен, славен и трескав.
Как би минал човекът по него пеша,
пък дори да се казва и Левски!
Как би минал по него с раздадена кръв,
с дух раздаден и сетне възкръснал,
пък дори не човек да се казва, а лъв,
не Апостол, а Бог да е кръстен!
Две следи във снега. Във най-чистия сняг.
От въжето до всички години.
Научи ме, пресвети Апостоле, как
по следите ти пресни да мина!
За да стигна до твоя върховен живот
и да върна дълга ти грамаден:
десет гроша взел в заем от своя народ,
ти с тях си записал в тефтера жесток –
„С тях си купих маслинки. Бях гладен.“
IX. 1972
Блага Димитрова
И все Левски
Една стъпка прекосява
застоялите кални пътища
и ни стряска от сън.
Един рус лъч озарява
сумрака след потерята,
обещавайки ни Зора.
Един син-незабравчин взор
пронизва безизраните дни
и открехва пролука небе.
Един лъвски скок се засилва
високо над затрънения плет
към жадното избавнение.
Един предателски шепот
запушва пулса на времето
в гранитната гръд на Балкана.
Едно черно бесило на хоризонта
отваря портал към безкрая
додето се сбъдне Бъдното…
Недялко Йорданов
На Левски
В света на вехтите завети
Аз чувам младия ти глас:
Да създаваме комитети
от всички нас
за всички нас,
че свободата е по-нужда
от хляб и слънце в този век –
не за обалга и за служба –
за правото да си човек.
За свободата имаш право
да сменяш своето лице.
За свободата нямаш право
да сменяш своето сърце!
Ти беше винаги различен
и винаги един и същ.
Ти се раздаваше на всички,
на себе си –
нито веднъж.
Аз виждам младото ти тяло
как,
окачено да умре,
се люшва в нас като махало
и няма никога да спре.
Leave a Reply