Сигурни сме, че всеки от Вас – малко, голямо или мнооого пораснало дете, може да каже наизуст „Родна реч“, „Родна стряха“, или „Я кажи ми!“. А авторът им е роден преди повече от век, или по-точно – през 1886 година.
Ран Босилек е писателското име на Генчо Станчев Негенцов. Той е роден на 26 септември 1886 г. в Габрово. Баща му Станчо бил дребен бакалин, трудолюбив и сърдечен човек. Участвал като опълченец в Освободителната война. Починал, когато Генчо бил на седем години. Майка му Мария останала вдовица с пет деца. Въпреки всекидневната борба с бедността, тя намирала време да им разказва, сладкодумно и с увлечение, народни приказки. Децата слушали прехласнати за бедняци и юнаци, за умници и веселяци, за това как доброто побеждава, как трудът надвива сиромашията, за радостта в живота. Така, в оптимизъм, труд и добродетели били възпитавани Генчо, двамата му братя и двете му сестри. Всички те получили висше образование. Единият му брат – д-р Христо Негенцов, станал професор по педагогика. Другият – Никола Негенцов – физик и метеоролог, е създател на метеорологията във военно-въздушните сили (ВВС).
За това как почувствал първата си обич към хубавата книга, Ран Босилек разказва следната история: Когато бил във второ отделение, русокосата учителката на трето отделение им показала списание „Звездица“ и прочела няколко странички от приказката „Чудната кутийка”. Прочела ги толкова хубаво, че и кучето, и котката, и жабата, и останалите герои оживяли пред Генчо и всички му станали близки и мили. Когато си отивал в къщи, все си мислел отде да намери два лева, та и той да получава списание „Звездица”. Вечерта до късно не заспал. Умувал какво да направи, за да има и той книжки с такива хубави приказки. Знаел, че майка му не може да му даде пари – два лева не били малко по онова време за тяхното бедно семейство. Мислил, мислил, най-после намислил и заспал. На сутринта станал рано, облякъл се, излязъл на улицата и тръгнал към пазарището. Чувал бил, че някои хора като вървят, намират изгубени пари. Така унесен, с наведени и търсещи очи, стигал и се връщал няколко пъти до пазара. Два лева не намерил, но в тая паметна за него сутрин открил обичта към хубавата книга. Когато се върнал в къщи, майка му го попитала, къде е ходил толкова рано. Генчо честно разказал всичко от край до край. Видял, че сълзи изпълнили очите й. Но тя бързо се съвзела. Казала му, че напразно е търсил по улицата. Тя щяла да го научи как да намери пари за книжките. Още същия ден го завела у техни роднини, които държали гостилница. Уговорила да помага през свободното си от училище време на прислужниците там. Когато Генчо работил шест седмици, неговият роднина му дал шест лева. Той занесъл парите на майка си. Тя отделила от тях два лева за „Звездица”, а с останалите купили храна. На Генчо му идело да вика от радост, че с труд ще има книжки и че с труд и той помага за прехраната в къщи. Оттогава непрекъснато (и докато се дипломира) се трудел.
На 18 години Генчо Негенцов завършил Априловската гимназия в Габрово. Веднага след това, в продължение на 4 години, работил там като учител. Първото си детско стихотворение „На косичка” написал за сестричето на най-добрата си ученичка (тя била и декламаторка). Подписал го с писателското име Ран Босилек и го изпратил за напечатване в списание „Светулка”. Почти всичките му ученици били абонати на това списание. Когато получили книжката с отпечатаното стихотворение, те се зарадвали повече от него.
По-късно Ран Босилек завършил славянска филология и право в Софийския университет. Защитил и докторат по право в Брюксел. Осем години бил адвокат и то не без успех, но обичта към децата го накарала да им посвети целия си талант. Той участвал в редактирането на списание „Светулка“ и вестник „Врабче“. Редактор бил в издателство „Хемус“, където излизало сп. „Детска радост“ – любимо на децата в България. Ран Босилек е един от създателите на художествено оформената детска книга у нас. По думите на Ангел Каралийчев, той преглеждал ръкописите и накарал голям брой високоталантливи художници да нарисуват такива детски илюстрации, които дотогава не били рисувани в България. Под неговата опека работели Илия Бешков, Георги Атанасов, Вадим Лазаркевич. В известен смисъл „той ги създал като художници на детски илюстрации…“ Ран Босилек е автор и на „Чик-чирик“, „Баба Меца“, „Патиланчо Данчо“, „Палави ръчички“ и мн. др.
Има над 200 книги, преразказва български, руски, японски, индийски, шведски, норвежки народни приказки, превежда или адаптира творби от световната литературна класика – на Братя Грим, Марк Твен, Пушкин, Чехов, Омир.
Особено място в творчеството на писателя заема неговата римувана проза. От 1924 г. на страниците на сп.” Детска радост”, чийто редактор е Ран Босилек, започва отпечатването на поредица от римувани разкази с общи герои. В това свое повествование, каквото всъщност представлява то, разгледано цялостно, поетът рисува лудориите на патиланчовата дружина. По-късно тези разкази стават известни като отделни книжки със заглавия „Патиланчо”, „Бати Патилан”, „Патиланско царство”, „Патиланчо Данчо” и „Патиланчо на село”. Животът на сговорната дружина е основа, на която авторът разгръща своето оптимистично отношение към света. И в игрите, и в труда малките герои намират повод да се посмеят и веселят. Героите на повествованието – Патиланчо и неговите другари – Патиланчо Данчо, Патиланчо Ганчо, Патилана Гана и т.н., неговата баба Цоцолана, както и образите в другите му произведения, и тук са обобщени.
А сега да си припомним някои любими негови творби:
РОДНА РЕЧ
Родна реч, омайна, сладка,
що звучи навред край мен;
реч на мама и на татка,
реч, що мълвим всеки ден.
Тя звънти, когато пея,
в радостни игри ехти;
вечер приказки на нея
баба тихо ми реди.
И над книгата унесен,
родна реч ми пак шепти…
Милва като нежна песен,
като утрен звън трепти!
ЗИМЕН СЪН
Зимна вечер губер бял размята,
спи ми, малко зрънце, под земята,
спи и слушай как незнайни хали
свирят в мрака с ледени кавали!
Не тъгувай ти за ясно лято,
ни за ниви със коси от злато,
не тъгувай, че е заледено
твойто стръкче свежо и зелено!
Спи и слушай, спи и чакай в мрака
да пристигне с блага вест южняка –
и ще видиш как ще пръпнат луди
пак пчелици, птички, пеперуди.
И ще видиш как на кон от злато
пак ще дойде огненото лято.
РОДНА СТРЯХА
Бяла, спретната къщурка,
две липи отпред.
Тука майчина милувка
сетих най-напред.
Тука, под липите стари
не веднъж играх;
тука с весели другари
скачах и се смях…
Къщичке на дните злати,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!
КАКВО ЧУДО СТАНА
(из „Патиланско царство“)
Драги ми Смехурко,
Седнах да ти пиша, та да се посмееш. То за смях е, зная, но аз си изпатих. Казано накратко, тупаха ме, братко.
Ти нали познаваш баба Цоцолана, дето бях ти писал, колко е припряна? Тя за хубостчица душата си дава. Два месеца става вечер не пропуща да не се намаже със едно мазило, дето подмладява. Баба Цоцолана от това мазило по-млада не стана. Ала то докара моето патило.
Една вечер късно баба Цоцолана уж беше заспала, а викна високо от своята стая: „Слушай, Патилане! Легнала съм вече. Дай ми от долапа малката кутийка с бялото мазило!“
Аз скочих и грабнах първата кутийка, що в долапа зърнах. Внесох я и питам:
– Свещ дали да паля?
– Хайде, вече лягай! Свещта пари струва. Баба ти си знае: и в тъмното може!
Аз бързо излязох и никак не знаех, че вместо кутийка с бялото мазило, бил съм и занесъл пак такваз кутийка с боя за обуща.
Легнах си спокойно. През стената слушах в съседната стая, как баба пъшка, пъшка, не заспива, с чудното мазило бръчките разтрива.
На сутринта рано, както всяка заран, бързоръка Дана кафе й занесе. Но още на прага, чу се страшен трясък. Тича вънка Дана, вика, та се къса: „Какво чудо стана! Кой дявол го стори? Баба Цоцолана станала мецана! Идете я вижте! Щом само я зърнах, подноса обърнах!“
Вик и олелия – махлата се смая. Котаракът скочи, кучето залая…
Но разбрах аз скоро мечката каква е. Тя ме сграбчи здраво, с чехъла заудря…
Съседи се сбраха, та ме отърваха.
Тъй, драги Смехурко, баба Цоцолана на мецана стана, ала и по мене здраво не остана. Но всичко минава. Всичко се забравя. На, сега ти пиша и смях ме задавя. Пращам ти картинки. Аз сам ги рисувах. Но щом ги разгледаш, скъсай ги веднага, че не дай си боже, баба да узнае, чехълът и страшен пак ще заиграе!…
Хайде, толкоз стига.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Leave a Reply