Библиотеките са хранилища на паметта и именно в тях могат да се намерят отговорите на всички въпроси. Без да са историци, филолози, машиностроители, музиканти, библиотекарите могат да намерят, систематизират и обобщят информация по всяка тема. Може би не толкова бързо колкото гугъл, но за сметка на това от напълно достоверни и сериозни източници.
Съединението на Княжество България и 1885 г. Източна Румелия е един от най-светлите национални празници. Това е един от малкото моменти в новата ни история, в който нашият народ сам и пряко волята на великите сили извършва този исторически акт. В Библиотеката на НЧ „Съгласие 1869“ могат да се намерят много материали, свързани с тази дата. Подбрали сме малка част от тях, в които е отразен отзвука на историческото събитие в Плевен.
Историкът Красимир Петров в свои проучвания, отразени в плевенски вестници и научни сборници, разказва любопитни факти от предисторията и от посрещането на новината за голямото събитие в Плевен:
Предисторията
Берлинският договор от юли 1878 г. осигурява своеобразно международно признание на Българската държава и българската нация, но същевременно жестоко разпокъсва нацията, задълбочава балканските противоречия и създава българския национален въпрос, в основата на който стоят десетилетните борби за освобождение и обединение на всички български земи. Решенията на Берлинския конгрес стават повод за сериозно обществено недоволство, намерило израз в разгърналата се широка петиционна кампания – изпращане на подписки, молби, прошения, декларации до руските власти и правителствата на Великите сили. Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. се явява първата въоръжена реакция срещу Берлинския договор. Въстанието е плод на дейността на комитетите „Единство“ в Княжество България и Източна Румелия и на единодействието с българите в Македония.
През октомври 1878 г. и в Плевен се създава благотворителен комитет „Единство“, който е много дейна формация. В тези комитети се организира събиране на доброволци за въоръжени чети, боеприпаси и храни, главно за подпомагане на въоръжената борба в Македония. Въстанието завършва без успех, но то се явява първата въоръжена проява на движението за национално обединение. След потушаването му националната енергия на българския народ се пренасочва към съединистко дело. В края на 70-те и началото на 80-те години на ХIХ в. въпросът за националното обединение на българите се превръща в смисъл и съдържание на политиката на първите правителства на Княжество България и на властите в Източна Румелия. Тази национална политика достига своя връх през 1885 г. с осъществяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Още по време на Учредителното събрание през 1879 г. част от народните представители буквално не са искали да влязат в пленарната зала, тъй като са искали в нея да заседават депутатите от единна България. Историческите реалности са факт – създава се една провинция, която до голяма степен получава повече автономия, отколкото би й дал Берлинският конгрес, разказва Красимир Петров. Управлението попада в български ръце при генерал-губернатори, които са българи по народност. Така е и в местното самоуправление и това е ясно даже за консулите на чуждите сили, за журналистите, за цялата европейска общественост. И все пак го има онзи дух, благодарение на който се прави нещо, явяващо се преврат срещу Берлинския конгрес.
Движещите сили са три – дворецът с княз Александър Батенберг, тогавашното правителство на Петко Каравелов – един голям български държавник, и естествено обикновените комити и хъшове, които не знаят мира почти 10 години след Априлското въстание. От пролетта на 1885 г. сформираният в Пловдив под ръководството на Захарий Стоянов Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата и публични демонстрации. Огнените слова на Стоянов във вестник „Борба“ могат да се сравняват единствено с публицистиката на Христо Ботев. Вестникът е издаван веднъж седмично в общо 15 броя – от 28 май до 4 септември 1885 г. в Пловдив. Това е първият вестник, основан, самостоятелно издаван и редактиран от Захарий Стоянов. Разпространявал се от членовете на местните комитети.
Вестникът декларира, че ще се бори за „истинска свобода и независимост на тая страна, която се нарича България, която е разделена на три части, като употребяваме подходящи оръжия, где каквито е нужно“. Целта и идеята, която прокламира, е Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Най-масовото мероприятие е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството. Но първата голяма публична демонстрация след решението на Берлинския конгрес и създаването на отделна провинция Източна Румелия, която малко се споменава в съвременните научни публикации, това е демонстрацията в Панагюрище на 2 септември 1885 г., когато народът със сила освобождава затворените в панагюрския конак дейци на бъдещето Съединение. Само 9 години след Априлското въстание, отново в Панагюрище, българският дух доказва, че окови и граници за него не съществуват.
6 септември 1885 г.
Участниците в БЦТРК с помощта и със силата на войската влизат в Пловдив на 6 септември и арестуват генерал-губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. Българин по народност и по дух, макар и турски сановник, той никога не забравя откъде е тръгнал. При арестуването му Кръстевич предава доброволно ключа на града на четниците и изрича паметните думи: „И аз съм българин, момчета“.
Два дни преди това, на 4 септември, бунтовници под ръководството на Чардафон обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре. На следващия ден – 5 септември, правителството, начело с Иван Ст. Гешов, провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител категорично отказва.
Същия ден няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (сега – град Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора. Съставено е временно правителство начело с Георги Странски, което малко по-късно е заменено от Комисарството в Южна България, и е обявена обща мобилизация.
Историкът Красимир Петров обръща внимание на още един любопитен факт. По време на тези 7 години – от Освобождението до Съединението, в отделната провинция Източна Румелия се създава една немалка група от хора – чиновници, офицери, граждански служители, които имат работа и прилични доходи. Но всички те жертват своето собствено благополучие в името на идеята за Съединението, въпреки че при създаването на една образно казано нова държава, не се знае кой от тях ще остане без работа и кой ще успее да се уреди при новата власт. От тази гледна точка Пловдив прави една голяма жертва. Там и в Русе европейският дух се проявява най-силно в България. При наличието на европейска цивилизация, европейски консули, европейски представителства, когато през Пловдив минава пътят за Цариград, всичко това е пожертвано в името на обща национална идея.
Какво става в същото време в Северна България?
Тук уж всичко е мирно, уж тя е в една голяма степен независима държава, въпреки че Независимостта е получена чак през 1908 г.
По време на събитията от 6 септември 1885 г. Плевен е център на окръжие. Кмет на града е Харалампи Караиванов, а окръжен управител е Илия Щръбаков. Как посрещат плевенчани вестта за Съединението? Без съмнение с възторг. Както няма съмнение, че те са следили събитията от близо. Това личи от един запазен брой от вестника на Захарий Стоянов „Борба“, който е бил получаван и в Плевен. Хипотезата на Красимир Петров е основана на факта, че графата „Исторически справки“ в инвентарните книги на архивите е празна. Според историка, вестникът е получаван от Ячо Брашлянов – плевенски окръжен училищен инспектор, бурна глава, началото и краят на всеки митинг в Плевен. На 7 септември с телеграма до Пловдив, адресирана до управляващия Южна България Захарий Стоянов, се известява, че в Плевен е проведен митинг от 4 000 души. Събрани са подписи под резолюция, в която молят княз Александър Батенберг и правителството на Петко Каравелов да подкрепят Съединението. Подобна телеграма е изпратена и до Министерския съвет. На 10 септември Никополският комитет за събиране на доброволни пожертвования изпраща 10 доброволци през Свищов за Плевен. Всички тези смели момчета са готови да тръгнат за Южна България, защото очакват реакцията на Турция – законният суверен на тези територии, да обяви война на България. В комитета е имало германец, руснак и арменец, които са живели в Никополско.
В „Архив на Възраждането“ от 1908 г. е поместено писмо, с което плевенчани поздравяват Захарий Стоянов – „Сърадваме ви се от все сърце! Да живее съединена България! Да живее Негово Височество любимий ни Княз! Дързай, поборниче, сички са с Вас“, пише в поздарвителния адрес, подписан от десетима видни плевенчани.
Коста Костович, Котабанов, Дойчинов, Попов, Бостанджиев, Доков, Драсов, Марков, Петишев, Тодор Табаков. Книгата е част от стария фонд на читалище „“Съгласие 186“.
Когато говорим за Съединението, не е възможно да разделим от него Сръбско-българската война, категоричен е Красимир Петров.
Броени дни след обявяване на Съединението – на 2 ноември 1885 г., Сърбия, подкрепяна от Австро-Унгария, напада България. След тридневни боеве на 5 – 7 ноември край Сливница българите побеждават, а последвалият Букурещки договор от 19 февруари 1886 г. възстановява довоенната граница със Сърбия и по този начин легитимира съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Историята решава така, че Четвърти пехотен плевенски полк изиграва една от най-знаменитите роли в тази война. Решаващи са битките при Сливница на 5,6 и 7 ноември. В челните позиции е Четвърти пехотен плевенски полк, който дава 140 жертви на бойното поле.
Малко отклонение:
През 1902 г. в Плевен е проведен конкурс за паметник на защитниците на съединението, спечелен от Жеко Спиридонов. Завършен е през 1906, отначало е бил поставен пред казармените сгради на Четвърти плевенски полк. По-късно около него е оформена зелена площ. Днес се намира в края на Градската градина срещу входа на Регионалния исторически музей.
Паметник на полка беше издигнат с благотворителни средства само преди няколко месеца в центъра на Плевен. Историята на неговото построяване е с давност няколко десетилетия.
Трябва да си спомним, че не случайно на фасадата на българския парламент стои надпис „Съединението прави силата“. То е за да ни напомня, че въпреки политическите си пристрастия и класовите си различия, преди 135 години българите са се осмелили заедно и категорично да се изправят единни срещу силните на деня и да извоюват единението на държавата си.
Използвани материали:
Вестник за Плевен, 6-12 септември, 2002 г.
Известиня на музеите в Северозападна България, Т. 13
Архив на Възраждането, т. 2, 1908 г.
Музеи и паметници на културата, кн. 3, 1985
BG Север, бр. 29, 6 – 12 септември 2013 г.
Leave a Reply